"Личността на Иисус изисква два начина на трактуване: юдейски и свръхюдейски. Мисията принадлежи към едната, религиозно-нравственият гений – към другата страна", е схващането на Х. Холцман (54). Както казва Буденберг (55), възвестяването "може да се разбере само във връзка с митично-метафизичния светоглед на късната античност, т.е. едно саморазбиране, което не е можело да различава преживяването от историческия факт. Именно в това се състои значимостта на първообщността. Буденберг продължава: "Историческият Христос бива изместен от първохристиянското възвестяване. При прилагането на историко-критичния метод (модерната теологична текстова критика) от библейското откровение се отстранява всичко онова, което не може да устои на историческото понятие за истина. При това, новозаветните писания се оказват не исторически стойностни съобщения за живота на Иисус, а само свидетелства относно вярата (керигма) на ранната църква. Според това, християнската вяра днес е свързана не с историческия Иисус, а с керигматичния Христос. Възвестяването трябва да се разбира като екзистенциално тълкуване на историческия Иисус, все повече изтласкан в новозаветния канон от керигматичния Христос" (55). Ебелинг (56), също се занимава с този модерен "въпрос относно историческия Иисус и проблема за христологията", като прави следното заключение: "Понеже става дума преди всичко за критично разграничаване от "догматичния Христос", на понятието "исторически Иисус" се придава особено значение". Ебелинг изключва особено три елемента, съществени за керигматично-догматичната традиция, като непринадлежащи към "Иисус":

"А. Всичко, привнесено в последващата интерпретация на живота на Иисус от близкоизточни вярвания (критичното отсяване, разбира се, е основно положение в историческото изследване).

 Б. Онези свидетелства, които привидно имат характера на исторически съобщения, но не могат да се разглеждат като исторически сведения за Иисус, каквито са най-вече разказите за възкръсването, явяванията и възнесението (смъртта е границата на историческите предания; за останалото съвременното историческо познание не може да прави изключение и относно историческия Иисус).

 В. Изповедни изказвания за личността и делото на Христос, които, като свидетелства sub ratione Dei, нямат характера на исторически сведения" (при което се включват А. и Б., обобщени и обединени) (56).

Други източници по същата проблематика в смисъла на приобщаване историческия Иисус към керигматичния Христос предлагат Кеземан (57), Ебелинг (58), Марксен (59), Бултман (46), Браун (60) и фон Льовених (61). Последният прави следната прогноза: "Деисторизирането на възвестяването по принуда ще доведе до обезвъзвестяване."

Като последен източник трябва накрая да се посочи още Романо Гуардини, който взема отношение към тази проблематика от страна на католиците: "…За Иисус няма понятие. Защото "понятие" е израз на обозрима действителност. За Иисус няма психология, няма социологично или историческо обяснение, няма идея, няма мит. Той заема в света място, различно от това на другите същества" (62).

 

1.  Източници за месианската идея като опорна точка към въпроса относно психическото здраве на Иисус.

В крайна сметка Холцман (77) стига до същия извод като Швайцер: "Междувременно спокойната научна работа с източниците извърши невъзможното – да разграничи фантастичните надежди за бъдещето и суровите изисквания на Иисус". (…)

От Щраус насам мнозина теолози са си сблъскали главата над въпроса, дали есхатологичното при Иисус не е болестно състояние. Холцман и други теолози обръщат внимание на Швайцер (31), проявяващ особен интерес към есхатологичното, че представя един Иисус, чиито възгледи биха могли да се възприемат като безумие. Швайцер обаче смята за необходимо да постави над всичко благоговението пред истината (срв. 12). Барт (81) намира, че при такива представяния, доближаващи Иисус до образа на психопатния фанатик, психиатричният начин на разглеждане би подействал разяснително и пречистващо. Теологичното подобрение, че Иисус може да е бил душевноболен, достига своя връх в съчинението на Х. Вернер (80). Той казва без заобикалки за образа на Иисусовия живот, какъвто е разработен от либералната теология: "Колкото и да се противим срещу това, този Иисус не е психически здрав, а душевноболен". (…) Вайнел също смята, че Иисус далеч надхвърля границите на човешкото. Р. Ото: "Иисус още от своето призоваване е напълно убеден, че е "Месия"… Една необичайно смела мисъл." (…) В последната си книга "Старата и новата вяра" Щраус с презрение се отвръща от този високомерен фантазьор Иисус. (…) Накрая Вернер поставя на Иисус диагнозата "параноя" поради неговата "мания за величие", или по-точно, "екзалтативна хронична параноя" – винаги предпоставяйки, че теологичният образ на историческия Иисус е правилен. […]

Откакто психоанализата като относително нова наука прави своя пробив в психиатрията, е предприет опит масианската идея на Иисус и неговата претенция, че е Син Божий да се тълкуват от психоаналитична гледна точка и да се достигне по този начин до обясняване и проясняване на душевното му състояние. […]

Както видяхме, за теолозите, философите и историците месианската претенция при Иисус отдавна е критерий за неговото душевно здраве. Не могат да се дадат окончателни отговори. Швайцер (31) също завършва с израза "загадъчен": "През последните години изследванията показаха, върху каква крехка основа се крепи нашето историческо познание за живота на Иисус. Не може да не се признае, че сме стигнали до тежка антиномия. Или Иисус действително сам се е смятал за Месията, или едва раннохристиянското схващане му е отредило тази чест. И в двата случая животът на Иисус остава еднакво загадъчен" (31).

За чистата теология въпросът за личността на иисус се решава от само себе си, тъй като тя вижда в Христос Бог. Така, Бек (85) казва: "В съзнанието за вечност Иисус не преживява ядрото на своята личност, както смята Шлайермахер, а идването на небесното Царство. Неговите религиозни преживявания не са неделима част от собствената му личност, а предчувствие за нов еон и за залеза на стария. Върху това почива неговото пренебрежение към всичко земно и чувството за превъзходство над всички външни случайности."

 

2.     Патографски източници за личността на Иисус

[…] Редом със студията на немеца Лоостен (91) стои пламенното, изпълнено с тенденциозна омраза писание на американеца Уилям Хирш (92), психиатър в Ню Йорк и ученик на менде. С още повече страст и още повече омраза звучи гласът на французина Шарл Бине-Сангле (35), професор от Института по психология в Париж. […]

В обширната си дисертация от 1913 (без промени преиздадена през 1933 г.) Швайцер анализира по-старите патографии на Иисус при Расмусен (90), Лоостен (91), Бине-Сангле (35) и Хирш (92). Въреки че това обсъждане вече принадлежи по-скоро към историята, все пак направените в неговия ход заключения на Швайцер са запазили своето значение, и затова ще цитираме някои основни подробности. "Не знаем нищо за психическите прояви на Иисус и за неговото здравословно състояние. При психиатричната оценка на наличния материал трябва още веднъж да се обърне внимание върху напълно своеобразно изразените трудности, които биха възникнали тук при всеки опит за "диагноза". При това той критикува Лоостен и Бине-Сангле, които придават голяма тежест на предадените изказвания на очевидци за психическото състояние на Иисус, особено онези на фарисеите и семейството на Иисус, което иска да го върне от Капернаум в Назарет, защото бил си загубил ума (Марк 3:21). По този повод Швайцер отбелязва: "Тези непрофесионални оценки от миналото са без значение за модерната психиатрия. Повечето от проявените "симптоми" не са писмено потвърдени, а се основават предимно върху устни изказвания. Ако от този материал се правят диагностични изводи, те по необходимост ще са твърде хипотетични. Що се отнася до споменатите начини на възникване, те съвсем не могат да бъдат сигурни, понеже почти нищо не знаем за периода в живота на Иисус опреди неговото появяване на обществената сцена". (…) Накрая Швайцер подчертава: "Първо трябва да имаме предвид, че всички религиозни представи, които Иисус споделя със своите съвременници и които са приети като традиция, не могат да се обозначават като болест, дори когато изглеждат твърде чужди и непонятни за нашите съвременни разбирания. Месианските очаквания са съставна част от късноюдейската догма"…

 

3.     Заключителна оценка на проблема за Иисус

Критичният на източниците позволява да се направи изводът, че не може да се съмняваме в историческото съществуване на Иисус. По въпроса за месианската идея и чудесата на Иисус отдавна са приведени достатъчно разумни доводи, така че тук можем да поставим акцента тъкмо върху психологическите фактори за тези чудеса, както човек, преживял чудо, преработва преживяното. Понякога се дискутира относително простата позиция, че става дума за процеси на внушение. От гледна точка на патографията Швайцер дава съществен принос за изясняване личността на Иисус и би могъл да съдейства дори на най-съвременните възгледи относно тази проблематиката. Позоваването на останалите източници само трябва да илюстрира многообразието на различните теории. Билейската критика съществува вече сто години, тя произлиза предимно от протестантска Англия и съответните френски теологични и философски кръгове, като е представена в Германия религиозно-исторически и историко-критически най-напред от Землер, а в наши дни – от Бултман и неговата школа. На историцизма с неговата критика на формата и съдържанието на Библията се поставя граници при опита библейският Христос да се разграничи от историческия Иисус. Това се превръща в задача на изследванията върху живота на Иисус най-вече в края на ХІХ и в първите десетилетия на ХХ век до Ернс Трьолч, който не успява да направи последните заключения и изводи. Това създава предпоставките за дейността на Карл Барт и епохата на диалектическата теология.

(…) Така и трите студии (на Лоостен, Бине-Сангле и Хирш, бел.м., Н.Б.)) загубват научната си стойност, а подробностите в тях са остарели. (…) … теологичните теории на Швайцер за Иисус са били и са най-добрите патографии, които и до днес съществуват (12, 13). Патографиите биха изяснили много по-лесно и по-убедително личността на Иисус, ако си бяха послужили със студията на Швайцер. Впрочем Швайцер се примирява (12): "Все пак няма ясен метод за комплексното решаване на проблема, а става дума за продължително експериментиране при определени условия, при което водещата мисъл трябва да се основава в крайна сметка върху историческата интуиция." Наред с тези критични източници за живота на Иисус, произлизащи предимно от лагера на така наречената либерална теология, се чуват и други гласове, в които преобладава героизиращият патос. Така например Флюрни (118) подробно характеризира "героизма, интелигентността и великодушието на Иисус". Хес (119) установява: "Неговото физическо и духовно здравословно състояние е напълно нормално. Не можем да определим Иисус като болен, нито като капризен, нито като сантиментален. Същността му е ясна и освободена от всякаква едностранчивост и екзалтираност… Този гений е вътрешно най-ясната личност в света и същевременно и най-неясната". Ренан (120) съзира безмерно страстния темперамент на Иисус, който във всеки момент го поставя извън границите на човешката природа.

Когато през ХІХ век някои и започват да почитат Иисус повече като гений и герой, а по-малко като Бог, Фортброт (121), си запазва правото да го определи като биологична (?) междинна фаза между човека и Бога. "Личността на Иисус може да се разбере само от психобиологична гледна точка, т.е. като нова форма на живот в психиката на човечеството, междинна фаза между човека и Бога в степенната скала на всички форми на живот" (Шлейермахер). Според това разбира се се извършва биологично "израстване" на човека до Бог, като Иисус е първият сполучлив опит.

По личността на Иисус може много добре да се изследва сложният и объркан процес на божественото въздействие, създаването на славата, обожествяването, преобразуването, запазването на славата, създаването на идеали, а също така тълкуването и трансформирането на различните теории. Всичко, което по-рано сме казали за тази динамика, намира приложение при Иисус в особено висока степен. От "прозренията" на Ото относно ранното християнство (122) може да се разбере, че странното и непонятното при Иисус създава у неговите последователи чувството за божественост. Още Лука и Йоан виждат Иисус в божествена светлина. Това продължава вече две хилядолетия в безброй поколения. Посочваме само един пример за това, колко много се е отдалечила идеалната представа за Бог от историческата действителност: "Ние не чуваме нищо за виденията на Исус; той не е знаел нищо за такива изключителни моменти, в които Бог му е изпращал своите послания; чистият му божествен живот е протичал в красива хармония, без да има потребност от моментни възбуди" (123). (…)

Теологията след Първата световна война накланя везните на другата страна. Неин говорител е Бултман, който се стреми "не да елиминира критически, а екзистенциално да интерпретира митологичното в Новия завек", което той нарича "демитологизиране". Според него библейският керигматичен Христос и историческият Иисус не трябва да бъдат две личности, както тогава смята либералната теология, а трябва да се слеят в едно. С това е надмогнато изследването на живота на Иисус през ХІХ век.

Видяхме, че всичко, което може да се каже за Иисус, се вижда през погледа на човека, измерва се и се сравнява с човешки мерки. Трудността на проблема за Иисус е именно в това, че човешките закономерности и критерии се прилагат към едно същество, което надскача човешкото и което съвсем кратко е живяло като историческа личност на този свят. Така историческото и митичното се обединяват в една личност, създавайки нейната тайнственост. Ето защо проблемите около Иисус немогат да се решат единствено по пътя на човешката логика. "Той заема различно място в света от останалите същества в него", казва Гуардини (62), а Швайцер заключава (63): "Ние трябва да се преклоним пред тази тайнствена личност, която знае, че със своите дела и страдания създава един нравствен свят, носещ нейното име, без да се опитваме да разберем нейната същност."

Дали Иисус е бил човек или Бог? Иисус е на първо място човек, гениална личност, която много психиатри се опитват да вместят в своите психиатрични класификации. Добре ни е известно равенството гений = лудост, но какво означава всъщност лудост: нищо повече от отклонение от нормата (не анормалност). Това би могло да се приложи двояко спрямо Иисус, защото той е извън нормата, но учението му е завещание с неподозирана величина и най-висша човечност. Може ли такъв човек да бъде "луд"? Това би било парадокс, сам себе си довеждащ до абсурд. Фактът, че Иисус наистина е живял, е неоспорим. С великата си идея за Божието царство той олицетворява до днес божествения принцип и един божествен ред, който трябва да се приеме безпрекословно. Иисус се е превърнал за нас във фактор на божествена власт. Животът му може да се разглежда от чисто човешка гледна точка, но той е имал толкова важен смисъл, че е завладял света в името на избавлението и спасението. Иисус е изпълнил мисията си по образцов и божествен начин, въпреки че е бил изоставен от своя "Отец". Има ли изобщо някакво значение, дали той е бил само човек или Син Божи? Малко преди смъртта си Иисус е имал житейския проблем, който всички ние познаваме: Приема ли ме Бог или ме е изоставил? Бог му дължи отговор, защото Иисус умира като човек, но ужасната му смърт се изпълва с най-висш смисъл, тъй като ни оставя вярата, че можем да осмислим ирационалния си живот. С божественото си учение човекът Иисус ни е дал единствен по рода си завет, чрез което ни се е явил като Син Божи. Ние трябва да живеем с този завет и да не се опитваме да надскачаме духовните си граници.

•

Всички царства и империи, основани от силни хора върху силни хора, пропадат поради своята вътрешна слабост. Но единствено историческата Христова църква се основава върху слабия човек и е неразрушима. (Джилбърт Кейт Честъртън)

Пророците са звездите и Луната, но Христос е Слънцето. Срещу словото на Христос всичко е безсилно. Той е едновременно първото и последното стъпало в стълбицата към небесата. С него ние трябва да започнем, да продължаваме и чрез това да постигнем истински живот. В писанията разбирам единствено Христос, разпнатия на кръста. (Мартин Лутер)

В сърцето на всеки човек има една празнина, която само Бог чрез Своя Син Иисус Христос може да запълни. (Блез Паскал)

Иисус е дошъл не за да донесе нова религия, а новия живот. (Дитрих Бонхофер)

 

ГЕНИИ, ЛУДОСТ И СЛАВА. Религиозни водачи, том 4
Вилхелм Ланге-Айхбаум
Волфрам Курт
Преработка и актуализация Волфганг Ритер

Първа част: http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2014/12/21/koleda-ili-rojdestvo-quot-problemyt-iisus-quot-1.1324530
 

Литературни източници:

54. Holtzmann 1907 55. Buddenberg 1963 56. Ebeling 1960 57. Kasemann 1952 58. Ebeling 1959 59. Marxen 1960 60. Braun 1957 a

61. Lowenich 1963 62. Guardini 1958 77. Holzmann 1903 79. Schweitzer 1906 80. Werner 1911 81. Barth 1918 85. Hase 1891 90. Rasmussen 1905 91. Loosten 1905 92. Hirsch 1985

114 .Kneib 1908 115. Schaefer 1910 116. Hall 1923 118. Flournoy 1911 119. Hess 1906 120. Renan 1947 121. Vorbrodt 1910 122. Otto 1092 123. Weiss 1884

 

---

* Вяра – керигма (б.м. Н.Б., виж по-долу).

да говорят за "параноя", "мания за величие" и т.н. но не е направил нищо лошо на никой. Лекувал е и помагал на хората. Не заслужава такава жестока смърт.
И сега е така. Алчни и злобни хора управляват живота ни.

Благодаря за посещението и отзива Ви, troia. Такива са възможностите и обхвата на материалистично мислещата част от психиатри, психолози и историческото изследване. В тази насока ми направи впечатление, че, макар за Иисус да няма достатъчно исторически данни за характера му, и въпреки че повечето евангелия не се приемат като исторически материал, именно от тях се съди за психичното му здраве. За него в книгата са отделени 76 страници. Докато например за Иг. Лойола, живял повече от хилядолетие след Иисус, поради липса на достатъчно данни, за да се изработи една подробна за него патограма, съответно психограма са отделени 4 страници.