Съвсем естествено, следвайки хода на европейската културна и духовна история, в центъра на нашето изложение стои Иисус. Той безспорно е най-значимата личност в нашата религиозна и духовно-научна история. Всички останали религиозни водачи и мислители вземат отношение към неговата автентичност и основават своята "харизма" върху неговото учение и поява (по-малко върху неговия живот). Затова тук основният изходен въпрос гласи: кой е бил Иисус? Не става дума за това, дали Иисус е бил човек и/или Син Божи, а за това да се отговори, как човекът Иисус и неговите дела са се разглеждали и се разглеждат от психологично гледище. Чрез този човешки начин на представяне предварително изключваме верските положения. Също така, допускаме, че много психиатри или психолози, занимавали се досега с личността на Иисус, са грешали, дори това да е въпрос на отношение към науката. Тук науката се разбира като "техническо средство" за онагледяване на определени процеси (видения, халюцинации или внушения), без да се пропуска, че тук се сблъскваме с една гранична област на изследване (вярата), която отхвърля претенцията на това средство за изясняване. Не познаваме други средства научно да обясним такива феномени, но те са легитимни, доколкото не поставят под въпрос самата вяра.

При избора на биографии и патографии избягвахме едностранчивия подбор, дадохме думата както на вярващи, така също на скептици или атеисти. В крайна сметка, религиозните водачи и мислители принадлежат към онази област на "дарования", която досега е най-малко анализирана от психопатологична гледна точка. Без съмнение, тя ще остане трудна и изключително оспорвана област – още повече, че за "вярата" пълнотата на фактите е на заден план. Но дори такива гениални личности като Алберт Швайцер или Карл Ясперс не са се поколебали да изследват душевния живот на "светците". […]

 Иисус от Назарет

[…] Иисус от Назарет е имал вероятно седем братя и сестри; израства в Назарет (Галилея) и изучава занаят (4), вероятно дърводелство (1, 5), като своя баща. Наред с това той "се обучава на равински знания от Стария завет". (4) Негов майчин език е галилейският диалект на арамейския; […]

Уводни бележки

Историческата личност Иисус е включена в рамките на настоящата книга по две причини. Първо, Иисус е разглеждан от много автори като гений – например от Д. Ф. Щраус, Карлайл, Ренан, Чембърлейн, Ербер ("геният"), Цирер ("гениално явление") и много други. Рудолф Ото (12) също говори във връзка с Иисус за "култ към героя" и "героично обожествяване". Второ, понеже семейството на Иисус и много негови съвременници, например фарисейските книжници, го смятат за обладан от духове и душевно разстроен, както смятат и част от критичните теологични изследователи през ХІХ век. Ясно е от само себе си: трябва да се прави строго разграничение между Йешуа и Христос, между богопомазания Месия и Бога. Почти 2000 години безброй много хора са съдействали за създаването на идеалния божествен образ. Образът на Христос е станал символ на най-висш нравствен идеал: той въплъщава безкрайна доброта и любов към човека, справедливост, недостъпна възвишеност и чистота, върховна мъдрост и жертвоготовност. Такъв идеален  образ, понеже му липсва реалната основа на историческа личност, е подложен на постоянна трансформация: всяка епоха, всеки християнски народ, всеки индивид има своя Христос, който съответства на господстващия вкус на времето и винаги е представян по различен начин.

На немската евангелистка теология се пада честта да достигне най-далеч при изследване личността на Иисус от историко-критична гледна точка. Тя тръгва да търси по-възвишен, по-чист Христос като помощ в борбата за освобождаване от догмата. "най-великото дело на немската теология е изследването живота на Иисус", казва един от най-значимите изследвачи – Алберт Швайцер (12). Неговата биография съставлява най-силния момент, постигнат от религиозното самоосъзнаване. Едва ли можем да си представим колко мъчително и дълго би следвало да се раждат историческите възгледи за живота на Иисус. Според Швайцер, научното познание е най-силно стимулирано от омразата. Значи, животът на Иисус също може да бъде описан с омраза, и най-великолепните му животоописания са създадени именно с омраза. Швайцер има предвид онези на Реймар и Щраус. Те подтикват изследването много по-напред, отколкото всички други, взети заедно. Без гнева, вложен в тях, науката не би била това, което е днес. За теологията изследването на живота на Иисус е школа по правдивост, болезнено кръжене около истината.

Който има представа за тези изследвания, трябва да изрази безгранично възхищение към немската евангелистка теология заради нейната етическа висота, макар че Адолф фон Харнак веднъж предупреждава: "Казвам ви, че това начинание води не до възвисяване, а до приземяване". Който иска сериозно да се занимае с проблема "Иисус", трябва да премине през тази школа. Той трябва да проучи поне Швайцер (12), за да долови трудностите, които му предстоят. Познавайки критиката, смятаме решението, което дава Швайцер, за най-доброто от теологична гледна точка; струва ни се, че то стои най-близко до историческата действителност. Наред с това обаче, принудени сме да се допитаме в лицето на Едуард Майер (13) с неговия тритомен труд за произхода и началата на християнството. Майер (13) казва за модерната теология: "Без да го знае, господстващото мнение стои още изцяло в плен на рационализма; то никак не разбира анормалните, рационално неосмислими страни на душевния живот, които играят толкова голяма роля в живота на всички религии, и преди всичко при възникването на нова религия или секта; то иска да превърне всички пророци, ясновидци и чудотворци в нормални смъртни, чието духовно значение наистина бива признато, но чиято мисъл и действия се опитва да измери с усреднен критерий".  Оттогава са изминали 60 години^* – време, което донесе със себе си много нови познания в почти всички области на науката, пораждащи други възгледи, а често при това и мащабни преобразувания. […]

Какви източници можем да използваме? […] Значи, остават ни по принцип Марк и Матей, които разказват за човешкото в Иисус с монументална наивност и поради това ясно носят печата на истинността, най-вече Марк. Неговите източници (13) достигат отчасти, също и писмено, до поколението, лично познавало Иисус; към това се прибавя разказаното на Марк от Петър. За разпването съобщават жени, които са съпровождали Иисус. […] През последните три десетилетия голяма сензация предизвикаха така наречените находки от Кумран. За тях сега съществува обширна литература, която се съдържа отчасти в източниците към главата за Иисус (обозначавана и различавана от другите източници за Иисус чрез "q"). Става дума за съществуваща покрай първичната християнска общност секта на "Синовете на светлината", съхранила ръкописни свитъци в глинени делви, скрити в пещера край Мъртво море (Подслон? Скривалище?). Вероятно става дума за есеите, чиято секта е основана през 150-140 г. пр. Хр. От "Учителя на справедливостта". За тях Алфред Йеремиас (22) казва: "В манастир край Мъртво море живее малка група аскети, стремящи се към най-висша чистота, строго изолирана от заблудените, дори от сакатите и слепите". Кюмел (23) по следния начин обобщава литературата за Кумран: "Някъде от средата на второто столетие пр. Хр. до 68 г. сл. Хр. върху една равнина, която се издига малко над северозападния бряг на Мъртво море, е имало юдейско селище, близо до което са намерени гробище с повече от 1000 гроба и селскостопанска площ. Недалеч от това селище, по стръмните планински склонове са намерени над 30 пещери с остатъци от глинени делви, подобни на онези в Кумран; 11 от тези пещери съдържат голям брой повече или по-малко напълно запазени свитъци, хиляди малки пергаменти и папирусни фрагменти, съдържащи текстове на еврейски, арамейски, а тук-там също на гръцки… Така научаваме за особена  юдейска група, отделила се вероятно от йерусалимския храмов култ някъде през второто столетие преди Христа, заселила се в степта и просъществувала там в продължение на два века. Откакто текстовете са станали известни, се изразява предположението, че групата от Кумран е тъждествена с религиозния съюз на есеите, за чието съществуване в близост до Мъртво море знаем от еврейски и езически писатели. Днес това предположение се смята за повече от сигурно… Между есеите и групата от Кумран има много общи черти: стройна организация с изпитателен срок и членски внос, строга дисциплина, общи трапези, имуществена общност. Все пак, има и някои различия: в Кумран липсват ежедневното къпане, сутрешната молитва при изгрев слънце, няма го отхвърлянето на клетвата и войната… без съмнение, при групата от Кумран става дума за общност, отделила се от официалното юдейство в последните години преди Христа; вероятно е имало много като нея и към тях принадлежи също групата на есеите, създадена през І век. Нейните членове са създали общност, отделена от еврейския народ, преди всичко от храмовата служба в Йерусалим – общност, ръководена от свещеници, отхвърлящи като нечист йерусалимския храмов култ и представящи новото свещеничество, а с това също и новия съюз на Бога с неговия народ. Това отделяне се извършило чрез спазване на законодателство, което се противопоставя на официалния юдаизъм, законодателство, създадено от "Учителя на справедливостта"… "Според становището на Браун, изключено е между сектата на есеите и Христовото движение да няма допирни точки (24). Общото при групите на есеите, съответно кумраните, и първичната християнска общност е Тората, т.е. спазването законите на Стария завет, метаноята (покаянието), безимотността (собствеността е духовно опасна) и преди всичко, есхатологичната насоченост. От друга страна, съществуват и различия… […]

1.     От историческата личност Иисус до керигматичния Христос има изключително обширна литература по въпроса дали Иисус наистина е живял като историческа личност.

След критичното й обработване и анализиране Швайцер (12) достига до следния извод: отричането на историческия Иисус е "неизпълнима хипотеза"; той намира "…допускането, че Иисус е съществувал, за напълно правдоподобно, а неговата противоположност – за напълно неправдоподобна". Майер (13) се изразява по-остро: "Оттук (от мъченическата смърт на Иисус и нейното въздействие) става напълно ясно колко детински са опитите Иисус да се зачертае от историята и да се сведе "религиозно-исторически" до една идея". Че при планомерно използване на всички налични възможности може действително и предметно да се достигне до историческия Иисус – може би по-сигурно, отколкото палеонтологията, чието познание се съдържа в оскъдните находки из земната кора за някога съществувалите живи същества – доказват целенасочената работа и обширните изследвания, чието постижение представлява текстовата критика на източниците за живота на Иисус. (…) Тук трябва да споменем само източници, които не произтичат от Евангелията.

Оскъдните светски източници: Тацит, "Анали" ХV, 4; Йосиф (Флавий), "Старини" ХVІІІ, 3,3 и ХХ, 9, 1; Светоний, "Vita Claudii", с. 25, както и Плиний Стария, Ер. 10 (срв. 25), предлагат отчасти несигурни, отчасти бедни данни; достоверно изглежда най-вече твърдението, че Яков, братът на Иисус, е убит с камъни през 62 г. сл. Хр. поради престъпване на закона, което Майер също смята за историческа истина (срв. също 12). Дюран се позовава най-вече на Йосиф (93 г. сл. Хр.), при когото се намира най-ранното нехристиянско сведение за Иисус: "Около средата на І в. един езичник на име Тал в писание, откъслечно предадено ни от Юлий Африкански, застъпва становището, че неестественото затъмнение, настъпило при смъртта на Христос, е било чисто природно и значи случайно явление. При това, той не подлага на съмнение съществуването на Христос. Дори на най-ревностните езически или еврейски противници на развиващото се християнство не им хрумва да се усъмнят в това съществуване. Християнският документален материал започва с писмата, които се приписват на апостол Павел. Някои писма са с неизвестно авторство; повечето, появили се преди 64 г., се приемат в значителна степен за достоверни. Никой още не се е усъмнил в историческото съществуване на Павел или в неговите чести срещи с Петър, Яков и Йоан, като Павел е завиждал на тези мъже, задето са могли да видят Христос в плът и кръв. Смятаните за достоверни писма съдържат много данни за Тайната вечеря и за разпъването". Според Гричнедър (27), друго нехристиянско свидетелство ни предлага едно запазено частно писмо, в което става дума за следното: сириецът Мара бар Серапион, не много известен стоик, пише на своя син, който учи в Едеса, че атиняните били наказани с глад и чума за убийството на Сократ, а пък жителите на Самос били внезапно затрупани с пясък заради изгарянето на Питагор. По-нататък той продължава: "Какво са направили евреите с екзекутирането на мъдрия си цар, че оттогава да останат без държава…, мъдрият цар не е мъртъв поради новите закони, които е въвел". Алегро (28) смята, че текста върху медна пластина, открит във връзка с находките от Кумран, също може да се приеме като доказателство за историческото съществуване на Иисус. В неговото съобщение се споменава за гроб и градина под храм на Йерусалим, които, както той смята, биха могли да бъдат гробът на Иисус и Гетсиманската градина. Йордански археолози също намират издълбан в скала недовършен гроб, за който предполагат, че не е довършен поради земетресение. Относно расовото потекло на Иисус, Рейбмайер казва (29): "Не само гениалният реформатор, но също повечето му ученици, с изключение на Юда, произхождат от тази все още духовно разбунена, вследствие на благоприятно расово смесване, …страна (Галилея)".

Последните изводи за процеса срещу Иисус изглежда още не са довършени. Блинцер (33), занимаващ се установяване законността на юдейския процес срещу Иисус, твърди: "Могат да се установят общо 27 нарушения на юдейския процесуален ред… С това се занимават Лицман и ръководената от него изследователска група. Те си казват: просто немислимо е юдейски съд по толкова явен начин да пренебрегва разпорежданията на собствената си правна система; значи евангелските сведения за съдебното гледане трябва да са фалшификации, антиюдейски измислици". Така смятат също Хюман, Голдин и Пиер ван Паасен. Срещу този възглед английският юдей Монтефиоре възразява, че по всяко време е имало незаконни процеси и никой не е мислел с лека ръка да отхвърля съобщенията за тях… Недотам радикалната изследователска група приема, че синедрионът наистина се е събрал, но не за да проведе процес срещу Иисус, а за да обобщи в предварително следствие предадения на прокуратора обвинителен материал. При едно само предварително следствие човек не е обвързан със спазване процедурните правила на Мишна. Това схващане, защитавано с много ученост, преди всичко от американския филолог и историк Ричард Уелингтън Хасбънд, но възприето впоследствие също от католика Имберт, може да се опровергае само с едно изречение: В Евангелие от Марк 14:64 се говори за "смъртна присъда", т.е. онова, което става, е процес… Трета група изследователи, за чийто говорител минава италианският адвокат Джовани Росади, – неговата появила се през 1904 книга "Il processo de Gesu" излиза в 14-то издание през 1933 и е преведена на всички културни езици, – трактува процеса в синедриона срещу Иисус като отначало докрай незаконна процедура… От самото начало обаче подлежи на съмнение дали това мнение (подкрепено и от други юристи) е правилно. Не бива да се пропуска, че при разпита на свидетелите синедрионът строго се придържа към законовите норми. Показанията на свидетелите биват отхвърлени, защото не се съгласуват. Простият аргумент за това е, че синедристите не биха дръзнали да предадат на римския прокуратор за потвърждение или ревизия процес, воден толкова незаконосъобразно." Блинцер (33) продължава: "От историческа гледна точка следователно, смъртта на Иисус на Голгота не е била неизбежният резултат от известни трагични обстоятелства, нито просто съдебна грешка, нито също, както смята Росади, формено лично убийство, а ясен случайна съдебно убийство."  […]

"Колко се различава историческият Иисус от догматизирания Христос! Как непосредствено неговата личност и неговата мисъл пленяват дори модерните хора! Той е плът от нашата плът и кръв от нашата кръв. Само чрез този истински Иисус от историята се достига до днешния Христос" (39). "Ние дръзваме да твърдим, че първо християнството не е било нищо друго освен будизъм, пренесен от будиските мисии в Рим" (40). (Не си заслужава да се спираме на останалите безкритични заключения в този труд – Plange). "Не е чудно, че римляните толкова дълго са мълчали за Иисус. За тях десетилетия наред християните са били само евреи и само евреи, тъй като християнската мисия наистина се е насочвала главно към еврейските общности и към пропаганда сред евреите. Едва през 70 г. започва ясното разграничаване също в очите на света, без обаче да се стига веднага до познанието, че тук се разгръща нова сила, тревожеща държавата и обществеността. Те (източниците) предават първоначално вярата на старите християни – вяра, която през десетилетията израства и се променя. Между Иисус и нас, като най-близък обект на изследване все още стои вярата на първохристиянската общност" (41). При цитиране на изворите за живота на Иисус на бял свят излиза една положителна християнска нагласа към Иисус като историческа личност (42). Шлатер (43) също трактува историята на Иисус от гледна точка на теолога, а не разглежда Иисус в историята като историческа личност. Дибелиус (44) прави извода, че ние получаваме сведения за Иисус главно от християнските свидетелства, при което той смята античните извори за недостатъчни.

Длитай (45) открива съвременния период в историографията с въпроса за научното познаване на отделните личности и на големите уникални форми на човешко битие изобщо. В своята критика Робинсън (34) казва, че исторически погледнато, изследването за живота на Иисус отначало е отговор на антицърковната тенденция, господстваща в широки просвещенски кръгове. Немският принос към това изследване от началото на века намира своя окончателен израз в изследвователската работа на Бултман (46, 47), както и на Кеземан (48), които Робинсън често цитира (срв. 49 – от кръга на Карл Барет, който все пак страни от изследване живота на Иисус). Във връзка с това Шнайдер (50) говори за провал на продължилото вече 200 години изследване живота на Иисус. А според изказване на Борикам (20), надгробното слово на това изследване държи Швайцер.
    При модерната теология въпросът за историческия Иисус все повече се измества в посока към "керигматичния Христос"*, Христос на възвестяването. "Никога не е имало образ на Иисус, освободен от вярата. Онази историческа величина, която срещаме в преданията, винаги е общностна. Виждаме образа на историческата фигура Иисус най-напред винаги само в нейното огледало. И този образ е определен от вярата, че Иисус е Христос…" Евангелията "не са исторически съобщения или биографии, а първоизяви на вярата, свидетелства за случилото се благовещение, от което възниква ново възвестяване, следователно и нова вяра" (51, 52). "Истинският Христос е проповядващият Христос" (53). Първичната християнска общност се интересува от благовещението, – какъвто е възгледът и на Бултман (47), – а не от историческата личност на Иисус. За нея тя е нещо себепонятно, над което не си заслужава повече да се мисли и за което не са нужни никакви по-нататъшни доказателства. Бултман, който трактува Иисус изцяло като син на своя народ от гледна точка на късноюдейските очаквания за края на света, формулира дори в строга последователност следната представа: Иисус не е бил Христос, а юдей, и неговата проповед се движи в кръга възгледи и понятия на еврейството, дори когато това противоречи на традиционната юдейска религия. Бултман посочва, че бележитите дати от живота на Иисус са по сходен начин налице в представния свят на юдейската апокалиптика и в гностическия мит за Спасението, чрез това те са тясно свързани със своето време (47).

ГЕНИИ, ЛУДОСТ И СЛАВА. Религиозни водачи, том 4
Вилхелм Ланге-Айхбаум
Волфрам Курт
Преработка и актуализация Волфганг Ритер

Втора част: http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2014/12/21/koleda-ili-rojdestvo-2-quot-problemyt-iisus-quot.1324532

 

Литературни източници:

* Вече 80 – Бел. ред.