Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.12.2012 14:46 - Из българския небосклон на „чужденците в света“
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1231 Коментари: 0 Гласове:
3



Винаги е имало под слънцето такива хора…

 

КРИСТАЛИ

 

Когато времето кристализира,

остават само трайните неща:

 

една голяма любов,

едно голямо вдъхновение,

една голяма саможертва.

 

Как искам да виждам и да познавам тези неща

в самото движение на времето!

 

                                      Александър Геров

 

·         

 

Ние сме това, което помним. Ние сме това, което не искаме да забравим. Какво щяхме да бъдем, ако нямахме спомена за редките моменти на щастие, за часовете на скръб, за времето, когато са се раждали прозренията ни за смисъла и безсмислието. Ние сме нашата памет за отминалото време, за умрелите ни приятели, за трагичното в човешкия ни жребий, за светлината и мрака в историческото ни минало, за стиховете на любимия поет, за мъдрите думи на някой философ. Ние сме онази памет, без която няма идентичност, традиция и култура…

Божидар Кунчев

 

·         

 

„СПОДАВЕН ВИК“

(Димитър Бояджиев)

 

Стихотворенията на Димитър Бояджиев са малко на брой, но те стигат, за да оставят името му като на един „рядък поет, странен, префинен и дълбоко трагичен“ (К. Константинов). И днес тези стихотворения звучат като „един тих, прекрасен акорд в българската лирика“ (Тр. Кунев). И днес, толкова години след онзи юлски ден на 1911 г., когато поетът се самоубива, те „носят от времето – тъжна, но неувяхнала китка“ (Вл. Василев). Ето ги основанията, заради които се връщаме към сътвореното от Димитър Бояджиев. Но ние се връщаме и заради неговата човешка и творческа съдба, предизвиквала винаги размисъл. Защото авторът на „Елегия“ и „Марсилия“, на „Сподавен вик“ и „Вечерен трепет“ е така трагично свързан с ХХ век, който през неговия живот тепърва започва. В болезнената му чувствителност, в цялото му светоусещане се открояват белезите на онова модерно съзнание, станало емблематично за отминалия век. Като Яворов и Дебелянов, и Димитър Бояджиев е мъчително раздвоен. Чужд на Пенчо-Славейковия стоицизъм, на енергията, с която минава през живота авторът на „Епически песни“, още в зората на столетието Бояджиев става своеобразен съвременник на един Александър Вутимски, отчуждил се от своята епоха и от самия себе си. Обречен на плахост и безволие, обречен или по-скоро самообрекъл се да живее с мисълта за изначалното безсмислие на живота, за непостижимостта на света, с преживяваното и написаното този поет е предвестник на определен тип мировъзрение, предпоставило появата на модерната литература на ХХ век. Неспособен да постигне вътрешен покой, разбрал, че няма да намери никога „кътче малко“ за своето щастие („Октави“), защото самото щастие е илюзия, приел човешкото общество като преследваща го враждебност, свел последната си надежда за спасение до любовта, която също ще се окаже нещо измамно и несигурно, Димитър Бояджиев обръща гръб на живота. Твърде рано отчаянието става негов постоянен спътник. Яворов се самоубива, но надеждата за самонадмогване, за нещо ново, което още трябва да преживее и да напише, не го изоставя съвсем. След годините на отчаяние и песимизъм, след като се примирява с истината, че „вечно и свето е само мъртвото“, а „живото живее в грях“ („Камък“), Далчев разтваря широко прозорците на своята поезия и в нея нахлува живият живот. Онова чудо на „задните дворове“, на привидно обикновеното, но така запленяващото ни човешко всекидневие зарежда със смисъл творчеството на поета. Дори Александър Вутимски, който в часовете си на отчаяние призовава на помощ и полицията, за да го спаси от спомените, намира основание да напише стихотворението „Радостен монолог“, където се казва: „Не съм затворен кръг. - / Стоя пред цялата безкрайност на света“. Преди Далчев и Вутимски, и Дебелянов излиза от кръга на несекващата скръб. Отишъл доброволец на фронта, той ще прозре онези „светли тайни“ на битието, за които пише в „Скрити вопли“. Само на Димитър Бояджиев не е писано да преодолее тъгата си, да скъса с орисията си и да намери силата, която да спре ръката му, посегнала към револвера. Мракът ще изпълва неизменно неговата душа. Прозрял и разбрал „много души“, той си отива от света, без да разбере загадката на собствената си душа, а оттам и на човека изобщо. Животът си остава за него един „нелеп и велик“ кошмар („Сподавен вик“) и не защото му липсва необходимата проницателност, а тъй като страда от една свръхчувствителност.

Винаги е имало под слънцето такива хора. Тях нищо не може да ги промени, да ги излекува. Нито една социална или някаква друга идея не може да се окаже за тях спасителна. Те носят мъченически онзи „холядолетен кръст“ (Ал. Геров) на неразрешимото в човешката участ и когато ги напускат и последните остатъци от воля, онази „страшна мисъл“ („Вечерен трепет“), дълго зреела „нейде в глъбините / на душата мрачна“, избухва с цялата си разрушителност. Димитър Бояджиев е сложна индивидуалност. И той не може да бъде разбран, ако не проумеем особеното в неговото Аз, ако не сме наясно и с времето, през което е живял. Мисля, че за Бояджиев са казани немалко точни и верни думи; сполука представлява като цяло и литературнокритическият очерк за него, написан в по-ново време от Ив. Сестримски. Но този поет заслужаваше по-щастлива посмъртна съдба, той трябваше да бъде повече наложен в съзнанието на днешния читател. По-често трябваше да се преиздават стиховете му в повече трябваше да бъдат публикациите за него. Защото поетът има какво да ни каже не само със своята лирика, но и с уроците на онази нравственост, която отстоява. Тиха и все пак толкова необикновена личност, с лице на светец, както го описват съвременниците му, със стихотворения, харесвани от Яворов и възхищавали  Дебелянов, за да му повлияят и ползотворно, Димитър Бояджиев „отрече живота в името на самия живот“ (К. Константинов). Нима това не е достатъчно, за да не престава интересът ни към него?

Нерадостното детство и юношество са едната причина за болезненото в душевната му нагласа, за онзи смут, който по-сетне ще накара поета да бъде постоянно на известна дистанция от живота. Другата причина трябва да е вроденото, унаследеното, както се твърди в литературата за Бояджиев. Роля изиграват и някои други фактори като противоречивия български живот от онова време. Не трябва да пренебрегваме и влиянието, което му оказват прочетените книги, включително и стиховете на някои руски и френски поети. Но основната причина е в самия Димитър Бояджиев – в това, че той отрано живее с чувството на обречен, с чувството за някакво проклятие, както се изразява той. Ако не бе така, нямаше да го има признанието на поета: „И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва“. Този, който изрича подобни думи, не може да не бъде чужденец в живота. Затова нито сърдечното приятелство на българановци, нито времето, прекарано във Франция, нито любовта на обичаната жена могат да бъдат пристан за Димитър Бояджиев. Дори и когато при него няма нищо тревожно, животът му е непонятна и за самия него неудовлетвореност, наниз от „хиляди терзания“ („Уморен…“). Склонен към самовнушения, уязвим при всеки контакт, вглъбен в себе си дотам, че при никакви обстоятелства не би разкрил душата си, Бояджиев живее не собствения си живот, а един натрапен му кошмар. В елегичната тоналност на стиховете му се чувства нещо от нравствената чистота, присъща на изповяданото в Димчовите елегии. Между Бояджиев и  Дебелянов има доста неща, сродяващи ги като поети и като нравствени личности.

Васил Пундев пише за Бояджиев: „Животът си е живот, пълен и разнообразен, скръбен и весел, елементарен и трагичен. Нищо отделно не отблъсква и не убива поета. Но като цяло животът е някаква нелепост. И радостта не е радост, и любовта не е любов, и страданието е несигурно“. Пише и това: „Животът е непоносимо безсърдечен. Невъзможно е да се пусне нито една нишка на искрена и пълна връзка с него. Изобщо никакви връзки не съществуват; самотата е предустановена и неизменима, а сам човек не може да живее“. Тези мисли са предизвикани от един верен прочит на Димитър-Бояджиевите стихотворения. Казаното от Пундев не може да се оспори, тъй като и в „Марсилия“, и в доста други творби усещаме тази безутешност в душата на поета, „Безрадостно залутан“ не само по улиците на големия град, но и в самия живот, съществуването му изглежда все по-безсмислено. И ако изповяданото в „Марсилия“ е жестоко обвинение, едно отрицание на цивилизацията, подменила действителните стойности на културата, другаде, където го няма това обвинение, ще почувстваме пак, че поетът не може да приеме живота. Ще разберем, че и там, където не осъжда, той се противопоставя на всичко, заради което ще каже: „Напразно горд! Напразно окрилен!“ („Нощем“). Нещо е пречупило волята му за живот, станало е причина да се осуетят неговите блянове. И това „нещо“ е прозрението му, че за извисения човек като него е невъзможно да пусне „една нишка на искрена и пълна връзка“ с живота. Защото в живота всичко е не така, както трябва да бъде. И защото човек като него не може да гарантира за постоянството на своите мисли и чувства, на своята привързаност към каквото и да е.

Чужд на всяко лекомислие, с нагласа, която го задължава да бъде неизменно сериозен и вглъбен, поетът гледа всеки път на случващото се в живота, изхождайки от съкровените си представи за него. И тъй като те се разминават с живота, какъвто е наяве, драмата е неизбежна. Така животът на поета придобива облика на неразрушим конфликт с действителността. Попаднал в ситуация, където се изискват много сили за намирането на изход, той не притежава нито едно средство за борба. Неговото нравствено и интелектуално безкористие, неприспособимостта му към живота като редуване на доброто и злото, на отчаянието и надеждата, желанието му за промени, за които няма сили – нима някой, устроен по този начин, може да оцелее?! В „Марсилия“ поетът споделя, че са му скъпи „Милите неща на миналото или пък на дните, що жадувам…“. Но това не е достатъчно, за да надмогне себе си и да оцелее. Носталгията и мечтата придават на стиховете му изящество и красота, но съчетани с неговата плахост и безволие, те са другата причина за онзи изстрел, сложил край на живота му.

Така устремен към покоя и бодростта, с желанието да се окаже „далеко от скръбта / и злобата проклета!“ („Молба“), способен да обича с всеотдайност, с очите на художник и поет, който вижда и небето над улицата на разблудния град „като звездна лента“ („Марсилия“), и така обречен на самота, на безпътица и на „мисълта за смърт“… Два часа след фаталния изстрел Елин Пелин (според разказа на Димо Кьорчев) застава „унесен и покрусен“ над окървавеното тяло на своя приятел и повтаря с „нежен укор: „Митко, що стори, що стори?“. Това „що“ е фактически и нашето „защо“, на което намираме отговор в поезията му. Там Димитър Бояджиев на няколко пъти прибягва до думата „мираж“. След като съществуването за него е мираж, след като и любовта, за която е написал едни от най-хубавите си стихотворения, е също мираж („Елегия“), съвсем закономерно е да стигне и до най-тъжното си признание: „За света очите ми са слепи“ („Писмо“). Един немски писател, съвременник на Бояджиев, при това изпитал и той болките на поета, казва, че „Дяволът е духът, а ние сме неговите нещастни деца“. Димитър Бояджиев е някакво такова заварено дете, което не може да се пребори с духа си. Той е прекалено много в себе си и такова крайно самовглъбяване се оказва гибелно. Един испански философ твърди, че „Да живееш, означава да бъдеш извън себе си – да се  осъществяваш“. Но то означава и да бъдеш в известна степен реалист, да разбереш, че и с цялото си несъвършенство животът е пак привлекателен, заслужаващ да го живеем.

Димитър Бояджиев чувства другояче нещата. Илюзията, че той ще заживее, засмян на „цъфтящо островче сред бурний / от векове бушуващ океан!“, е твърде бързопреходна. И тъй като не може да избяга от себе си и от света, възприел го като пустиня, поетът ще потърси спасение в смъртта. Жаден за живот и обречен да страда от странна неутолимост, той няма изход.

Яворов казва за Бояджиев: „Той беше поет по душа, а душата на поета мъчно се помирява с нашия живот…“. Като говори за бягствата на Дебелянов „пред ужаса да живееш живота на своите себеподобни, за онези бягства от една позорна действителност“, Лилиев пише за Димитър Бояджиев, че той пръв пожелава да се освободи от тази действителност – „с един трагичен жест, на който малцина са способни…“

Лириката му е монолог на чиста и наранена от грубостите на живота душа. Тя ни привлича с онази „дълбока нежност“ на сърцето му, когато пише за любовта. Прави ни съпричастни на болката, на поривите, на съмненията, на всичко в неговите тихи изповеди за нерадстния му път, за това, че предчувства трагичния си край. Тя е още един повод да помислим за гибелните последици от душевното раздвоение, което не се лекува – нито с усмивката на ближния, нито с любовта, нито с мисълта, че не си единственият страдащ на този свят. Тя ни радва с простотата на изразните средства, със своята лаконичност, изразила дълбоки, искрени чувства.

Този поет не може да не бъде обичан. У него има толкова неща, които ни покоряват. Те ни завладяват докрай, за цял живот. Иначе щеше ли да ни се случва понякога, знае се защо, и ние да мълвим като свои онези думи от стихотворението му „Сподавен вик“:

 

Животът – кошмар

нелеп и велик.

Еднички му цяр –

сподавени вик…

 

·         

 

Из: Божидар Кунчев „Когато времето кристализира“

ИК „Хермес“, 2012 г., представена

в рамките на Софийски международен

Панаир на книгата, 5 декември 2012 г.

 

…Споделеното в книгата ми е за това, което помня и не искам да забравя. То се отнася до „трайните неща“, вълнували и мен, и авторите, привлекли отдавна вниманието ми. То е моята представа за творческото начало в човека, който в движението на времето търси и понякога намира себе си.

Авторът




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 712833
Постинги: 275
Коментари: 1185
Гласове: 4194
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031