Блогът на nbrakalova :: (3) Съвременност и „демодирани” 6 от 10-те

„Изведнъж – Бум – бум – бум! – се чуват три или четири изстрела… Момчетата скачат и се втурват към реката. И двете са ранени. Докато плуват надолу по течението, няколко мъже тичат по брега, стрелят по тях и крещят: „Убийте ги, убийте ги!“ Това много ме разстрои… Искаше ми се да не бях идвал на брега тази нощ, за да не гледам такива неща“.

В този пасаж Хък Фин описва дивашкото убийство на две момчета тийнейджъри – резултат от дългогодишна вражда между семейства. Историята е измислена, но когато Марк Твен я пише през 1884 година, враждите между семейства са били нещо обичайно във всички южни щати и особено в Апалачия, където враждуващите кланове са воювали с яростно постоянство дори до двадесети век.

Марк Твен описва чрез един от героите си нещата така: „Човек се кара с друг човек и го убива. След това братът на убития убива убиеца. Тогава другите братя – и от двете страни – тръгват един срещу друг,; след това се включват и братовчедите – и постепенно всички биват убити и… вече няма вражда. Но това е бавен процес и отнема доста време“.

Най-известният от тези кървави дуели е била дългогодишната война между семейства Хатфилд и Маккой, които са живели от двете страни на границата между Кентъки и Западна Виржиния. Произходът на враждата е неясен, но според някои източници, проблемът бил започнал през 1878 г. със спор върху собствеността на две прасета. В най-яростния момент групи от по 50 и повече тежко въоръжени мъже правели набези през граничната линия. По времето, когато е станало последното убийство – в средата на деветдесетте години на деветнадесети век, и двете семейства били рязко намалели на брой.

Знаете ли защо харесвам тази илюстрация за нарушаването на шестата заповед? Защото тя няма връзка с нищо, което някога съм правил, или дори съм мислил да правя. Тя не ме кара изобщо да се чувствам виновен. Всъщност целия си живот досега съм прекарал без дори веднъж да се промъкна през гора, търсейки да застрелям някого.

Да, ама... Може би нещо подобно да е минавало през ума ми на следващия ден, когато отидох до Уолмарт. Никога не бях виждал паркинга толкова препълнен. Карах насам-натам, напред-назад, като търсех място. Накрая открих едно в края на редицата коли и тръгнах към него. Но... Как мислите? Почти бях стигнал, когато се появи един „приятел“ и го зае!

Ах! Казвам ви... За няколко секунди можех да си представя как изскачам като Тарзан и как го хващам за гърлото. Но, разбира се, не го на правих. Така че това не се брои, нали?

Тигър отвътре

Вкъщи имаме котка, която вероятно е най-сладкото и приятно животинче от всички, които някога са живели. Само докато седнете, тя идва, потърква мустаци няколко пъти във вас и след това включва малкия си „мотор“. Ако някога сте имали приятелски настроена котка, ще знаете колко е приятно това.

Но нека ви задам въпрос: Каква е разликата между котка и тигър? Знаете ли истинския отговор? Размерът им.

Не се лъжете. Вашата или моята котка – да, това сладко, малко котенце – има мозъка и всички инстинкти на тигър и е с точно толкова студена кръв. Ако бях по-малък, а тя – по-голяма, пак щеше да бъде заинтересована от мен – поради друга причина обаче. Щеше да ме гледа така, както обича да гледа как врабчетата кацат на задната ни порта.

Когато говори за шестата заповед, Исус казва: Твоят размер няма значение – ако имаш ума и сърцето на тигър, ти си тигър.

Ето и неговите същински думи:

„Чули сте, че е било казано на старовременните: „Не убивай“; и „Който убие, излага се на съд“. А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си [без причина], излага се на съд; и който рече на брата си „Рака“ (Безделниче), излага се на Синедриона; а който му рече: „Бунтовни безумецо“, излага се на огнения пъкъл“ (Матей 5:21, 22).

Какво означава това? Че когато някой ви провокира, ако пропуснете да овладеете чувствата и действията си, тогава единствената разлика между вас и семейства Хатфилд и Маккой, е вашият „размер“. Защото, ако бихте живели по времето и на мястото, когато и където са живели те, бихте правили същото, каквото и те.

Съвършеното решение

Повечето от нас, разбира се, знаят съвършеното решение на проблемите в човешките взаимоотношения: Ако хората само биха били мили с нас, изобщо не бихме имали проблем с това и ние да сме мили с тях. Но Исус казва: „И езичниците правят това“ (стих 47). Истинският въпрос е можеш ли да бъдеш добър към човек, който те е наранил? Можеш ли наистина да обичаш някого, който те е онеправдал?

Не е лесно. Всъщност някои хора мислят, че учението на Исус относно шестата заповед е краен пример, на който не е било определено да се покоряваме, освен вероятно с изключение на няколко светии, които живеят сами някъде на върха на планината. Веднъж чух една дискусия по този въпрос и повечето от хората, които говориха, казаха, че учението на Исус по въпроса не би могло да намери буквално приложение за хората, които живеят в реалния свят като всички нас.

Единственият начин

Категорично не съм съгласен. Има най-малко три важни причини, поради които Исусовата мъдрост е много повече от летяща фантазия – че тя всъщност е единственият практичен и разумен начин на живот.

1. Тя е единственият начин да се прекъсне веригата на насилието. Планът на Исус е най-добрият, защото единствената му алтернатива е „ефектът на доминото“ – безкрайна верига от реакции за изравняване. Но насилието не може да бъде излекувано с още насилие. На семейства Хатфилд и Маккой са били необходими 20 години, за да разберат това. А на евреите и филистимците е отнело дори още повече време.

Чудим се защо другите хора толкова бавно схващат, но този принцип се прилага не само при семейни вражди и бомбени самоубийци; той е също така верен и когато става въпрос за „мини насилие“ – срязване и смазване с думи, което повечето от нас използват от време на време. Някой трябва да вземе съзнателно решение да прекъсне този жесток цикъл, да преглътне гордостта си и да пренебрегне обидата. А Исус казва на Своите последователи да бъдат този някой.

Един мой приятел, който е брачен консултант, казва, че някои от най-деструктивните конфликти започват от тривиални неща:

„Ако не беше толкова неорганизиран, можеше да ми помогнеш да намеря тези ключове“.

„Не ми казвай, че отново си ги загубила“.

И т.н. Нито един от тях няма желание да прекъсне тази верига, така че ситуацията бързо излиза от контрол. Апостол Яков е имал точно това предвид, когато е писал: „Ето, съвсем малко огън колко много вещество запалва!“ (Яков 3:5).

Пасивното агресивно поведение (като мълчанието, да обърнем гръб на някого или да се цупим) не по-малко наранява личността от крещенето. Без значение каква форма приема, нелюбезното и бездушно поведение само ще генерира още такова.

2. Тя е единственият начин за получаване на контрол. На второ място, когато отвърнем на злото с гняв, омраза и желание за отмъщение, ние предаваме контрола над себе си на някой друг. Позволяваме му да „натиска нашите бушони“ и да определя чувствата, отношенията и реакциите ни. Исус иска да ни освободи от тази тирания и да върне обратно нашата автономност заедно с душевния ни мир.

Докато не вземем трудното решение да направим именно това, ние само реагираме, а не действаме. Реактивното (противопоставящото се) поведение ни поставя под властта на жестоките и лишени от мъдрост хора, които са били нелюбезни към нас. Методът на Исус ни дава сила да кажем на другия човек: „Ти не можеш да ме накараш да мразя. Отказвам да ти позволя да вгорчиш живота ми. Не желая да прекарам дните си, погълнат от гняв“.

В повечето случаи реактивното поведение е оръжие в яростна борба и обикновено се изразява в желанието да контролираш другия. Като съм лош спрямо теб или като те отбягвам, или не те обичам, аз те наказвам за нещо, което не харесвам, и така те заставям да проявяваш това поведение, което искам аз.

Поставянето на граници така, както е практикувано от християните, няма нищо общо с омразата, с агресивното поведение и отмъщението, а още повече – с властването. Те са усилие не да контролираш някого, а да установиш самоконтрол. И са декларация не на независимост, но на автономност. Независимост означава отдръпване и обръщане гръб на другия човек и само по себе си може да бъде реактивно поведение. Автономността признава стойността на другия и зависимостта ни един от друг. Тя не отхвърля отношението, в което можем да помогнем и доброволно да служим един на друг, но изисква уважение към даденото от Бога право да управляваме сами живота си.

Да имаш утвърждаващи християнски взаимоотношения означава повече от просто да спреш да мразиш. Това изисква да замениш омразата с любов. Исус е казал: „Но на вас, които слушате, казвам: Обичайте неприятелите си; правете добро на тези, които ви мразят, благославяйте тези, които ви кълнат; молете се за тези, които ви правят пакост“ (Лука 6:27, 28). Когато разглежда тази тема, апостол Павел използва практически примери: „Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; ако е жаден, напой го; защото това като правиш, ще натрупаш жар на главата му“. Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез добро“ (Римляси 12:20, 21).

Да обичаш враговете си и да правиш добро на хората, които не се държат добре с теб, е най-силният и благороден израз на утвърждаващото поведение. То ни поставя в позиция на сила, защото означава, че отказваме да играем тяхната игра и да слезем на тяхното ниво. И вместо да ни победят, побеждаваме ние.

3. Тя е единственият начин да действаме отговорно. Като казва, че не трябва да позволяваме на враговете ни да определят нашето поведение и отношения, Исус още веднъж ни напомня за нашата отговорност. Ако отвърнем на гнева с гняв, с обида на нелюбезността, решението да направим това ще е напълно наше, защото силата и правото да избираме са наши собствени.

Харесва ни да оправдаваме реактивното си поведение, като обвиняваме някой друг. Сякаш се чувстваме по-добре, ако можем да прехвърлим вината на друг. „Аз реагирам така поради човека в съседното купе“. „Лесно се разстройвам, защото приличам на моята баба (от нея съм получил този ужасен нрав)“. И други подобни.

Един мой познат се включи в семеен конфликт, който рушеше живота на много хора. Тъй като го въз приемах като християнски лидер, аз се чудех как е възможно да се препъне така. Когато го попитах, той отговори: „Трябва да разбереш какво са ни направили тези хора“. От времето, когато Адам е обвинил Ева (Битие 3:12), хората дават този тип отговор.

Не можем да избираме родителите си или начина, по който ще ни отгледат. И в повечето случаи не можем да изберем и хората, с които сме свързани. Обстоятелствата в живота ни събират и ние сме заедно с тях. Като ни прави отговорни за начина, по който реагираме, Исус иска да приемем тази отговорност и да спрем да оправдаваме своето лошо поведение, като сочим към някой друг.

Думата, която има значение

Златното правило съдържа една често пренебрегвана дума. Тя е „затова“ и е дума, която е значима. Защо ли? Защото ни свързва със силата, която осветлява златното правило и всъщност го прави действено.

Разбира се, помните златното правило. То гласи: „Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“ (Матей 7:12).

Правилото определя какво би трябвало да правим, но думите, които идват точно преди него, ни казват защо: „И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на чедата си, колко повече вашият Отец, Който е на небесата, ще даде добри неща на тези, които искат от Него!“ (стих 11). „Затова, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“ (Стих 12).

Защо би трябвало да бъдем добри към другите хора? Защото Бог е добър към нас. И защо не бива начинът, по който другите се отнасят към нас, да определя начина, по който ние ще се отнасяме към тях? Защото Бог е излял Своята любов над нас (Римляни 5:5). „Един на друг си прощавайте – казва апостолът, – както и Господ е простил на вас“ (Колосяни 3:13). Можем ли реално и истински да простим на хора, които са ни наранили, на хора, които са ни измамили и предали? Да, защото и на нас много ни е било простено. Как тогава е възможно да откажем да простим на някой друг?

Понякога християните използват фразата „оправдание чрез вяра“. Тук говорим точно за това. Значението на сложно звучащия термин е всъщност доста просто. То е, че Бог чрез Исус Христос е отворил вратата за нашето прощение, така че да може да ни бъде простено, без да заслужаваме това. Чрез този чуден дар Бог излива над нас и всички други Свои дарове. Когато накрая разбере ми приемем тази истина, голяма радост изпълва душата ни и имаме „Божия мир, който никой ум не може да схване“ (Филипяни 4:7).

Това, което разглеждаме, не е просто една добра теория или красива идея, а е напълно реално. И то е, което прави възможно за нас да предложим прощение от цяло сърце на хората, които са ни наранили; да бъдем любезни без егоистични мотиви и да обичаме просто и искрено без скрити подбуди.

Една от най-добре продаваните книги на двадесети век беше „Как да печелим приятели и да влияем на хората“ от Дейл Карнеги. Това е наръчник по човешки взаимоотношения, базиран на принципите на манипулацията. Вестта на книгата е: бъдете добри към другите хора, правете им комплименти, помогнете им да се чувстват добре, защото така те ще ви дават това, което вие искате, и ще ви помагат да напредвате в живота. Най-доброто, на което можем да се надяваме от такъв подход, е частично да крием или маскираме своите естествено егоистични реакции, да ги прикриваме с финия блясък на учтивостта. Но почакайте, докато някой наистина ви нарани – тогава всички тези психологически стратегии ще се разбият пред лицето ви и много бързо ще се превърнете в тигри.

Истинското прощение е възможно само когато сме дълбоко уверени в дълбочината на прощението, което самите ние сме получили. Когато виждаме себе си като простени грешници, нашата високомерна арогантност към хората, които са ни наранили, ще се стопи. Тогава ще започнем да признаваме, че неприятелите ни също пътуват през живота, също са личности, които, подобно на нас, се борят срещу силата на злото си естество. Само тогава състраданието наистина може да започне да заема мястото на омразата и истинското прощение ще започне да извира. Няма друг начин.

Истинската любов е подарък от Бога

„Любовта дълго търпи

И е милостива;

Любовта не завижда;

любовта не се превъзнася,

не се гордее,

не безобразничи,

не търси своето,

не се раздразня,

не държи сметка за зло,

не се радва на не правдата,

а се радва заедно с истината;