Общуване със съвестта?

Общуването – основна човешка потребност

Често се казва за някого, че върши зло, а „съвестта му мълчи”. За друг казват, че се е осъзнал, защото „съвестта му е проговорила”.

Тези и други подобни изрази ни карат да мислим, че става дума за някакъв вид общуване или за диалог между човека и неговата съвест.

След като хората вече се научиха да влизат в диалог с персоналните си компютри, защо да не приемем, че е възможен и подобен диалог с персоналната съвест?

 Отговорът на тези въпроси ще е непълен, а може би и недостоверен, ако преди това не сме си изяснили важния въпрос: що е общуване? Дали е някакъв вид дейност, или е важно условие за успешното извършване на дейността? Или общуването е съдържанието и смисълът на човешката дейност?

И каква е връзката между него и съвестта?

Исусовата максима „Да възлюбиш ближния си както себе си” (Мат. 22:39) поставя пред нас още един въпрос: добросъвестно или недобросъвестно общуваме с другите хора?

Нека приемем като начало това, което подчертават психолозите, че общуването е важна, дори основна потребност за всеки човек – телесна, душевна и духовна. Отбелязват още, че то е висша интелектуална способност, процес, в който участват всички интелектуални качества и умения на личността.

Удовлетворяването на биологичните потребности – глад, жажда, нормална температура на окръжаващата среда, защита от опасности, сексуален живот и т.н. – носи на индивида положителни емоции. А невъзможността те да бъдат удовлетворени – отрицателни.

Задоволяването на душевните потребности – разбиране, одобрение и доверие от страна на околните, приятелство, признателност и обич – поражда положителни чувства, а невъзможността тези потребности на душата да бъдат удовлетворени – отрицателни.

Вярата в Бога, както и нейните производни – съвест, страх от Бога, доверие и упование в Неговата любов и всемогъщество – поражда духовни състояния, подобни на майчина любов, на синовната привързаност и на любовта към родината. Наричат ги висши чувства, тъй като понякога човек е готов заради тях да жертва дори живота си.

Ако анализирате трите типа потребности, както и породените от тях емоции и чувства, ще се убедите, че пряко или косвено, те всички са свързани с общуването. Може би затова специалистите смятат, че целият човешки живот е запълнен фактически само с две неща: предметно-практическа дейност и общуване.

Често, особено в по-новата литература, определят общуването като вид комуникация, като социални контакти и пр. Но то е нещо много повече, то е взаимодействие между човеците. Ако не беше така, ако общуването е само комуникация, т.е. обмяна на информация, всеки би се задоволил да върши това само с личния си компютър. Но дори и най-модерният човек, който не може да си представи живота без Интернет, чувства, че му е нужно още нещо. Затова, сърфирайки, търси чрез компютъра запознанства и общуване с конкретни и живи хора.

Когато общуват човек и електронно устройство, този процес може наистина да бъде обозначен като комуникация, т.е. само като информационен процес, като обмяна на информация. От страна на човека в този процес е ангажирано преди всичко е главно рационалното мислене. Всъщност машината не е и способна на друго, но дори и това тя не владее в същата степен както човека.

Всяко общуване също е комуникация, тъй като в него протича някаква обмяна на информация. Но общуването не е само това. В него участва още образно-емоционалният (художественият) тип мислене, паметта, волята, въображението, усещането, възприятията, вниманието, съзнателната реч, а в много случаи – и подсъзнанието. С други думи, в общуването между хората участва цялата психика. А когато в него присъстват вярата и съвестта, то се превръща в духовен процес. Нещо подобно можем да прочетем у д-р М. Хопкинс: общуването на съвестния човек със собствената съвест „ражда онази духовна радост, която се произвежда от съгласието на всички духовни сили” (Пд., 1886. - Пропускам списъка, както и подробностите по цитираните издания, намиращи се в края на книгата – б.м., Н.Б.)

Ако общуването е взаимодействие между хората, какво е в такъв случай конкретното съдържание на това понятие?

То означава съответствие и съдействие, съгласие и съгласуване, съпреживяване и съчувствие. Взаимодействието означава още взаимно коригиране, взаимно регулиране, допълване, стимулиране, синхронизиране, означава взаимозаменяемост, взаимопомощ, взаимно заразяване с оптимизъм и радост.

Взаимодействието е и състрадание. Ако някога ви сполети душевна беда и почувствате, че не можете повече да живеете със страданието в сърцето си, тогава потърсете човек, в чието сърце живее състраданието. За вярващите такъв човек и приятел е Господ Исус Христос.

Знаете ли и умеете ли да общувате с всичко това? Или нещо спестявате?

Онова, което съзнателно или несъзнателно спестявате в отношенията си с другите – то показва степента на собствения ви егоцентризъм и егоизъм.

Да дадеш човечност в аванс, без да очакваш някакви дивиденти, не е ли това истинската човечност? Да, общуването е и това.

Сигурно вече разбирате, че всичко това може да се осъществява само по добросъвестен начин.

Понятието психична съвместимост в общуването означава още и особено умение да се поставяте на мястото на другия.

С течение на времето човекът, с когото общувате, се превръща в своеобразно огледало, в което можете да огледате себе си и да осъзнаете истинската си стойност.

Практически това може да стане, ако си зададете някои въпроси.

Ако няма доброта във вас, дали хората ще търсят и очакват вашето одобрение? Ако не цените хората, дали те ще се вслушват във вашите оценки? Ако не обичате никого, дали ще се намери кой да ви заобича?

Потърсете отговорите в съвестта си и се вслушайте в тези отговори, защото те са единствено верните.

От една страна, в общуването търсите нещо, което не ви достига или ви липсва. От друга страна би трябвало да притежавате нещо, от което другите се нуждаят, от което се интересуват или към което се стремят. ...

В това отношение Ханс Селие^[1] ни дава полезен урок. Самият той е дълбоко и искрено вярващ човек. В една от стойностните му книги, озаглавена „Стрес без дистрес” (New York, 1974), ще намерите специална глава под надслов „Да обичаш ближния си както себе си”. След като обосновава от съвременна научна гледна точка тази Исусова максима, Ханс Селие поставя пред нас и обратния въпрос: а какво трябва да представлявам аз самият, какъв трябва да съм, за да ме обича ближният ми? Ученият развива отговора на този въпрос в следващата глава „Да заслужиш обичта на ближния”. И в двете части на книгата, които споменах, авторът специално е подчертал водещата роля на съвестта.

„Искрено вярващият човек е относително уравновесен и щастлив,

независимо от това, дали може да бъде доказана истинността на

неговата вяра. Тя дава на човека общата насока, опората в дълга,

самодисциплината и труда, необходими за предотвратяване на

ненормалното и хаотичното в поведението му”.

Ханс Селие

Безспорно е, че за пълноценно общуване между двама е нужно да е налице общност на интересите им, но също така е необходима и „разлика в потенциалите”, за да има какво да прелива от единия към другия и обратното, за да има за какво да си говорят. Но и тук е необходима известна практическа селекция, както и съответната стратегия и тактика на диалог.

Първо, избягвайте много да говорите с хора, които обичат много да говорят.

Второ, ако се научите и да говорите и мълчаливо да изслушвате, тогава ще бъдете способен да разбирате и говоренето, и мълчанието на другите.

Трето, Подчертавам: няма нито един факт, който би потвърдил, че „в спора се ражда истината”. Ако вие твърдите това, ще ви запитам: а къде се ражда безспорната истина? Английската дума дискусия не означава спор, а обсъждане, разговор, разискване. В този смисъл изкуството на спора и на убедителността се свежда до особено умение – да превръщате спора в общуване. От това би имало най-малко две ползи. От една страна, така откривате за себе си нови знания и истини, и се обогатявате интелектуално. От друга страна, разделяте се с другия вече като приятели.

Четвърто. Ако сте изпълнили първите три пункта, тогава вашето общуване става способно да стимулира другите, да ги успокоява и да им придава сигурност, да ги насочва, да ги радва и вдъхновява.

Вероятно вече забелязвате не само формалната връзка между чистата съвест и радостта, но разкривате и дълбокото взаимно проникване и взаимодействие между тях. Чистата съвест поражда най-пълната и съвършена радост, която може да преживее човек – духовната радост. А последната, на свой ред, стимулира човека все повече и все по-често да общува със съвестта си, да разчита на нея, да се опира на нея в своите търсения, колебания, решения и действия.

Както вече отбелязах, съвестта не е носител на собствен разум. Тя не притежава собствен интелект, но е само препредавател, комутатор. Тя не произвежда информация, а само я транслира. Най-познатото нещо, с което можем да я сравним, е телефонът. Човек не общува със самия телефон, а с друг човек. Телефонът е само средството, посредством което става самото общуване. В този смисъл, да общуваш със съвестта си означава да общуваш с Бога. А да разчиташ във всички случаи на съвестта си, означава да уповаваш на Бога.

Хр. Гешанов, „Съвестта”,

Изд. „Интеграл Г”, С., 2011

ХРИСТО ГЕШАНОВ е роден на 10 юни 1936 г. в София. Изучавал е философия и психология в СУ „Кл. Охридски”. След това – Академията за обществени науки и социално управление – специалност „Управление на духовните дейности” (с две втори специалности: Психология и Журналистика). Паралелно: двегодишна Школа по сексология към Медицинска академия – София.

Повече от 30 години лектор на Националната лекторска група. От 1966 г. е преподавал евристика (психология на творческото мислене) в Център за промишлена естетика, Студия за научнопопулярни филми, в Международния ситуационен център за космическите специалисти (Ст. Загора), Висш машиноелекпротехнически институт, Висш лесотехнически институт и др.

Работил като психолог с редица наши национални отбори – спортна гимнастика, плуване, шахмат, ски-алпийски дисциплини, Българска хималайска експедиция „Еверест-84”.

Един от учредителите на Българско астронавтическо дружество (1957) и ръководител на Работна група по космическа психология. Член-учредител на Международната академия „Космос и философия” (о-в Крит, 1989). Член-учредител на Българската асоциация на християнските психолози (2005).

Автор на повече от 300 публикации в печата, радиото и телевизията. Участвал е с доклади в редица наши и международни научни форуми. Автор е на повече от 50 научни публикации и 10 книги.

От три години е преподавател по апологетика във Висш Евангелски богословски институт.

^[1] ХАНС Хуго Бруно СЕЛИЕ (1907-1982) – канадски ендокринолог от австро-унгарски произход.