Драмата в „Хиляда и една нощ”

Откриването на Изтока е последното от трите огромни разширения на европейския хоризонт. Първото велико откритие на европейския дух през дните на Ренесанса беше това на античния свят, на собственото велико минало. Второто, почти едновременно откритие беше това на бъдещето: Америка изплува зад един океан, смятан дотогава погрешно за безкраен. В огромната далечина се придвижи хоризонтът, непознати страни, чужди растителности подействаха възбуждащо върху пробуденото въображение и из пълниха европейския дух с нови замисли и неограничени възможности. Третото откритие за Европа, следващото, което никак не можем да разберем защо толкова закъсня, бе Изтокът. Всичко, което се намираше на изток, за нас бе забулено в тайна през вековете: от Ориента, от Персия, Япония и Китай идеха само съмнителни и легендарни вести. Та даже и Русия, съседната, мъждукаше в най-странна мъгла на чуждинството чак до наши дни. И днес все още сме в началото на едно познание на духа, ускорено през тази война насилствено и затова по недостатъчно обективен начин.

Първо послание на източния свят донесе във Франция по време на войната за престолонаследието една малка книжчица, отдавна забравения превод на „Хиляда и една нощ” от Галан, един учен монах. Сега вече не можем да си съставим точна представа за нечуваната сензация, предизвикана от тези първи томчета, за това как странно и фантастично подействаха върху европейската душа, колкото и да се стараеха да се приспособят външно към модния вкус. Изведнъж за стария свят се разкри неподозираното богатство на изкуството на приказките, попаднало в странен контраст със застиналата френска дворцова поезия и с простоватостта на „contes de fйes”[¹]. И публиката, която наистина във всички времена е наивна, се опиваше от тези вълшебни приказки, от този хашиш на безкрайни сънища. И хората, възхитени, откриха тук някакъв вид поезия, на която можеш да се наслаждаваш без усилия и без правила, където разумът си отдъхва, а въображението се носи в свои води, сред безграничното – изкуство без тежест, без смисъл, даже почти без изкуство, и от онези дни насам човек свикна да разглежда тези приказки с известно високомерие като безхитростно безредие, като безсмислена пъстра бъркотия от куриозни и странни истории, като анонимна творба без особена художествена стойност, без поет и творец. Напразно някои учени подчертаваха високата художествена стойност на тази сбирка. Цяла наука беше проследила пътешествието на отделни мотиви чак до тяхната прародина, до Персия и Индия, и все пак тази анонимна творба си оставаше без поет. Заслугата, дето този поет е открит, макар и да не е назован, е на един скромен човек от нашия свят, поел на път без никакъв друг апарат на учен освен тоя на съчувстващата и издирваща любов. Адолф Гелбер взе за нуждите на тази творба в продължение на двадесет години всичко от своя живот, което професията му беше оставила в излишък, така както Франц Маутнер в Берлин създаде за половин човешки живот критиката си за езика наред със своята публицистична дейност, сякаш под земята с къртовски труд. И резултатът е наистина изумителен, поучителен и поощрителен едновременно. Защото, който е обичал и преди този чуден свят на ориенталската фантазия, тази вълшебна верига от разкази, едва сега ще съзре какъв мъдър смисъл властва сред това наглед необуздано безредие и каква ценна човешка мъдрост е скрита под преливащата в цветове мантия на приказката.

Досега схващаха този епос на Ориента от дванайсет тома така: зад тесния плет на един разказ от тънки рамки в объркано безредие са натикани хиляди пъстри, умни, глупави, шеговити и сериозни, набожни и фантастични, лирически и доктринерни истории, свързани една с друга от някакъв небрежен, безотговорен, без усет за изкуство компилатор. И нямаше никакво значение дали ще зачетеш отзад напред или отпред назад тази книга от дванайсет тома, този хаос от фантасмагории. Книгата на Геулбер, един умен и внимателен придружител, сочи за пръв път пътя сред тази дива тропическа гора, показва остроумната подредба и открива поета у компилатора. Както той ни просвещава – а това негово изложение се превръща в задължително, – Шахриар, този призрачен цар, оставил се да му разказват през нощите приказка след приказка, е трагична фигура, Шехеразада – героиня, а цялата книга, хиляди и хиляди страници от безразборни разкази – една единствена драма, изпълнена с напрежение и движение, драма, предизвикваща според Гелбер най-висша психологическа подбуда да бъде преразказвана и претворявана.

Шахриар, царят, досега го възприемахме просто като ужасната фигура от играта на кукли, отчасти Холофернес, отчасти Синята брада, кръвожаден тиранин, който всяка сутрин предава на палача момичето, превърнато от него в съпруга, и когото Шехеразада, олицетворение на вечната дяволска женска хитрост, мами нощ след нощ, за да избегне смъртта си, като разказва приказна история и почне ли да се разсъмва, все я прекъсва посред най-напрегнатия миг. Изпечена измамница, така я чувствахме така я смятахме досега, чийто изкусен похват се състоеше в това да сграбчи злия цар в неговото любопитство и да го остави да се мята на острата кука на напрежението като уловена риба. Ала приказката е по-мъдра, а нейният поет безкрайно по-проникновен. Истински трагик е този чужд човек отпреди стотици, стотици години, чието име днес никой не знае, а онова, което разгъва като съдба и напрежение между тези двама души – драма – като че ли е подготвен материал за някой по-сетнешен творец.

Да се опитаме да я разкажем в духа на Гелбер. Сценарият: Ориентът с небе, обсипано с разкошни звезди, което поглежда свободно в откритите съдби на улиците и пазарите, непогълнатия свят на простите страсти. Мястото на действието: царски дворец с разкоша на Изтока, но облъхнат от глух ропот, от оная следа на ужаса, както царският замък в Микена и палатите на Орестиите. И в тоя дворец – царят на ужаса, чудовищният женоубиец, тиранинът Шахриар. Сцената е поставена фигурите са подредени, драмата може да започне. Но тази драма има пролог в душата на царя. Шахриар, царят, наистина е тиранин, недоверчив, кръвожаден, невярващ човек, който презира любовта и се гаври с верността. Ала той не е бил винаги такъв. Шахриар е разочарованият. Преди е бил справедлив, сериозен, със съзнание за дълга си владетел, щастлив със съпругата си, доверчив към целия свят като Тимон от Атина и безхитростен като Отело. Но ето иде неговият брат от дълъг път с разбито сърце и му разказва своята участ – жена му го измамила с най-мръсния от неговите ратаи. Царят го съжалява, но не подозира подигравката. Но този брат, чието око е станало находчиво от собствен опит, узнава скоро, че бракът на неговия брат е разяден, както и собственият му, от червея на женската невярност. Предпазливо той-прави това достояние на Шахриар. Шахриар отказва да повярва само на думите му. Както Отело, като Тимон, той иска доказателства за низостта на света, преди да я признае. И скоро ще трябва да разбере ужасйн, че прекалено много са му говорили за истината, че жена му е отнела неговата чест с един от най-низките роби, негър, и всички придворни и робини са знаели и че само неговата добрина го е превърнала в слепец. Изведнъж у него се разрушава светът на доверието. Духът му се помрачава, той не се доверява вече на никой човек. Жените са за него пол, съставен от лъжа и измама, слугите – орда т ласкатели и лъжци. Неговият дух, неговият ожесточен мрачен дух се възмущава от света. Той би могъл да изрече монолога на Отело или обвинението на Тимон, словата на всички разочаровани. Ала той е властелин, цар, той не говори много, неговият гняв заговорва с езика на меча.

Неговото първо дело е отмъщение, някакво безпримерно клане. Неговата жена и нейният любовник, всички робини и ратаи, които са знаели за тази интимна връзка, изкупват вината си със смърт. Но какво по-нататък? Царят Шахриар се чувства в силата на своите години и неговите желания към жената не са утолени. Като ориенталец той има нужда от изпълнената с нега близост на жената, като цар той е прекалено горд, за да я задоволи с робини и блудници. Той иска в този свят на морал без задръжки и вярност сигурността на честта, а същевременно и насладата. Той не признава вече човещината; така у деспота се заражда планът всяка нощ да превръща в царица някоя от дъщерите на благородниците в страната, някоя все още недокосвана, а на следващата утрин да нареди да я умъртвят. Девствеността за него е първата гаранция за вярност, смъртта – втората. Всеки път, още от брачното ложе, той изблъсква избраницата в ръцете на палач, за да не й остане време да го измами.

И ето той има вече сигурността. Всяка нощ му довеждат момиче и то пада от неговите прегръдки под острието на меча. Ужас изпълва страната и както по времето на Ирод, който изтребвал първородните синове на своите гонители, народът, безсилен, надава вик срещу деспота. Благородниците, които имат дъщери, носят жалейка за своите деца, преди да им бъдат изтръгнати, защото знаят – една след друга те ще бъдат изядени от Молоха на неговото недоверие, всички – принесени в жертва на жестокото му безумие. Неговата мрачна, затаена злоба не знае пощада и в помръкналата му душа просветва мъждукащото пламъче на фанатичното отмъщение, че той не е вече измаменият от женския род, а че той е единственият, който мами жените заради тяхната измама.

И тъй може да се предположи, че ако трагичната приказка би продължила, най-сетне в царското ложе ще бъде позована и Шехеразада, дъщерята на великия везир, и тогава в отчаянието си, в ожесточената борба за живота си тя – лукавата – ще разказва приказки и смехории на умопомрачения с усмивка на уста и смъртен страх в сърцето, за да спечели за себе си деспота. Ала пак приказката е по-мъдра и поетът – по-знаещ, отколкото смятахме преди, защото този анонимен автор на „Хиляда и една нощ” е изключително велик драматичен поет – поет, който познава всички глъбини на човешкото сърце и безсмъртните закони на изкуството. Тя като дъщеря на великия везир, изпълняващ с ужас заповедите на господаря си, е изключена от това страшно предопределение – тя може свободно да си избере съпруг и да се весели и радва на живота си. Ала странно и все пак правдиво в най-съкровения смисъл на думата: тъкмо тя, която не е принудена да поеме този кървав и ужасен път, тъкмо тя застава един ден доброволно пред своя баща и моли да бъде отведена при царя. В това й решение се крие нещо от решението на Юдит, от това на героинята, която иска да се пожертва за целия си пол, но може би се крие и нещо повече от същността на жената въобще – привличана от необичайното, примамвана от изключителното и омагьосвана от опасността сама за себе си. Така както Синята брада примамва все повече жени с това, че убива по-прежните, създавайки илюзията, че ги е боготворял, така както Дон Жуан с легендата, че никой не може да му устои, подвежда момичетата да му се противопоставят и те все пак стават жертва на изкушението, така и този потънал в кръв цар Шахриар, този тъмноок сладострастник и деспот магически привлича тъкмо със своята ярост срещу жената и всичко женско умната, невинната, девствената Шехеразада. Нещо я тласка към него, така смята тя, някакъв подтик за спасение, желанието й да го накара да се покае и отврати от ежедневните убийства. В действителност то е нещо повече, отколкото тя смята – някакво дълбоко мистично влечение към приключението, към ужасната игра на любов или смърт. Бащата, великият везир, се ужасява. Та не е ли той този, който всеки ден повежда треперещите жертви от топлата постеля на царското ложе към студената смърт? Той се опитва да разубеди Шехеразада в безумно смелата й мисъл. В картинно слово и ответна реч те разменят своите аргументи, но старият мъж не е в състояние да се противопостави на своето пламнало за жертва екстатично дете. Тя иска да отиде при царя. Той не се осмелява да се противи на това желание. Защото въпреки всичко той се страхува повече за своя живот, отколкото за нейния – той е, както повечето бащи на героини, сантиментален. И така той застава пред царя и съобщава на изумения решението на своята дъщеря. Шахриар го предупреждава, че и към нея няма да бъде проявена милост – мрачно свежда глава слугата и бащата. Той познава ужаса. Съдбата поема своя ход и Шехеразада се явява пред царя, накитена като принасяща се в жертва младоженка.

Тази първа нощ на Шехеразада започва, както всички други – като любовна нощ. Тя не отказва нищо на царя и поставя само една молба, когато той забелязва бликнали в очите й сълзи – да види своята най-мила дружка от детинство, по-младата си сестра Дуниазад, преди да зазори утринта на нейната смърт. И царят разрешава. Едва полунощ е отминала, и по-младата сестра – както по-старата предвидливо й езаповядала – моли тя да разкаже една приказка – „забавна и увлекателна, която да приглуши будните часове от остатъка на нощта”. Шехеразада иска да узнае дали царят ще позволи и царят, ненамиращ сън и покой както всички кръвожадни убийци, позволява с удоволствие.

И ето Шехеразада начева да разказва. Но Шехеразада не разказва нещо шеговито, някаква приумица, някоя куриозна история, а приказка. Сладка, наивна приказка за пътешественика, за ядката на фурмата и за някаква съдба. Ала в тая сладка приказка се крие горчивият привкус на някаква правда. Тя е приказка за виновния и невинния, за смъртта и помилване, история, която наглед не е преднамерена и все пак рязко се цели като стрела в сърцето на царя. Втори разказ се влива сякаш в първия, пак за вина и невинност. Тя, умницата, му разказва най-сетне неговата собствена история, когато му разправя за рибаря, извадил от морето бутилка със затворен в нея и запечатан с печата на Соломон някакъв дух, който, поемайки властно пътя си от принудителния затвор, искал да убие своя благодетел. Наистина някога затворникът се бил заклел да превърне в най-богатия човек на света първия, който би го освободил от неговия мрак. Но след като хиляди и хиляди години никой не дошъл да го спаси, той, в гнева си се заклел да убие първия, който би се вестил като освободител. И ето вдига вече пестница над своя благодетел. Шахриар се вслушва. Може би и тя е дошла да го освободи от мрачния затвор на меланхолията, болката и безумието, в който е затворен от някакъв жесток дух? И не ще ли пожелае да умъртви и нея, която иска да го спаси, за да се радва и весели? Но Шехеразада разказва по-нататък някаква друга история, някаква друга приказка. Пъстри са всички те, безхитростни и детински наглед и все пак повтарят със странна настойчивост един и същи проблем за вина и пощада, за жестокост и неблагодарност и за божията справедливост. Шахриар слуша. Той усеща тук въпроси, които иска да премисли докрай, проблеми, които го потискат и безпокоят. Той се привежда, вслушва се все по-неспокоен, в напрегнато състояние на човек, който иска да намери разрешение на загадката. Тогава Шехеразада спира по сре4дата на приказката, защото утринта зазорява. Часовете на любовта и безгрижието са отминали. Тя трябва да поеме пътя към ешафода. Следващата дума на царя ще я убие. Ала царят се бави. Приказката, която тя е започнала, не е свършила и не е утолила у него смътните въпроси, които представляват нещо повече от любопитство и детинско желание. Незнайна сила го е развълнувала и парализирала волята му. Той се бави. И за първи път от години наред той отлага екзекуцията с един ден. Шехеразада е спасена, спасена за този един светъл ден. Тя ще може да види слънцето и да отиде сред градините, тя е царица, единствената царица на това царство за един светъл ден. Ала светлият ден се смрачава. Пак е вечер, пак влиза в покоите му, пак я обхваща прегръдката на неговата ръка, пак нейната сестра чака и пак трябва да разказва. И ето започва това чудно хоро от нощи, пръстен от приказки, разчленен на хиляда. Все още те кръжат около един-единствен смисъл, около една цел – да накарат царя да се покае и да прогонят от него беса с помощта на картини за пример и поука. С изумителна раздвиженост на духа Гелбер е усетил смисъла и намерението на всяка една от тези приказки и е показал в каква рафинирана система са подредени. На пръв поглед връзките са твърде хлабави, но те са като бримки от мрежа, която все по-тясно и по-тясно се стяга около царя и той, беззащитен, се оплита в нея. Напразно се опитва понякога да се освободи. „Завършъ приказката за търговеца!”, ругае я веднъж сурово. Той усеща как волята му се изплъзва, той усеща как нощ след нощ е мамен от тази умна жена заради неговото решение и усеща може би нещо повече. Ала Шехеразада не отстъпва. Тя знае, че не разказва заради своя живот, а за стотици и стотици жени, които биха загинали след нея. Тя разказва, за да спаси всички тях и преди всичко заради самия цар, нейния съпруг, когото тя в най-съкровената си глъбина чувства като мъдрец и ценен човек и когото тя не иска да предаде отново на тези мрачни бесове на човеконенавистничеството и недоверието. Тя разказва – знае ли го тя самата? – заради своята любов. И царят слуша, отначало неспокоен, ала след това предал се изцяло, а поетът отбелязва много често, че той „жадно” и „нетърпеливо” настоява да му се разказва все по-нататък и по-нататък. Все повече той е пленен от нейните устни, които всяка нощ целува, все по-неспасяемо попада в плен, все по-ясна му става неговата безумна химера и може би той не се бои от нищо повече, отколкото че тя би могла да спре да разказва, защото тези нощи са прекалено красиви.

 А и Шехеразада знае отдавна, че би могла да спре и животът й би бил сигурен. Но и тя не иска да спре, защото тези нощи са любовни нощи, когато отдъхва в леглото с тоя странен, могъщ, тираничен и измъчен човек, чувствайки го укротен и просветлен чрез нейната душевна сила. Тя все повече и повече разказва. Не вече така смислено, не така умно. Гъмжат глупави и куриозни, странни и наивни приказки, пъстро разбъркани. Тя се повтаря и никъде сред приказките от последните петстотин нощи няма да намерим ясната завършеност, смислената архитектоника на първите половин хиляди, чийто вътрешен закон Гелбер така разкошно ни е показал в неговата монолитност. Тези, последните приказки, са разказани заради самия разказ, за да запълнят нощите, чудните меки любовни нощи на Ориента, и едва когато нейната фантазия отказва да твори, когато сърцето й не знае как или не иска да продължи – тогава Шехеразада посред хилядната нощ сключва хорото. Изведнъж изпълненият със съновидения свят отстъпва място на преобразената действителност. До нея са застанали три деца, които е родила на царя през тези три години. Тя ме ги приподнася в дар и се моли коленопреклонно да пощади майка им заради тях. И Шахриар я притиска до своето сърце, от което се е смъкнала проказата на недоверието, той е освободен от бясната химера, както тя от своята боязън. Тя се превръща в царицата на един мъдър, ведър, справедлив цар, а сестра й, Дуниазад, нея царят, излекувал се от разочарованието си, дава на разочарования си брат за жена, за да се научи да уважава отново жената. Ликуваща радост оглася спасената земя и някогашните хулни и позорни слова се превръщат в химн за верността на жените, за тяхната цена и любов.

Чудесно е разгъната скалата на чувствата в тази трагедия на анонимния автор от Изтока. Само в някои творби на Шекспир, където Адолф Гелбер се е заел да прави също така дръзки и новаторски тълкувания, се среща подобен внушителен психологически и почти музикално ясен преход от най-дълбоко отчаяние до безгранична, безостатъчна бурна радост, както е у тая скрита драма на „Хиляда и една нощ”. В нея всички елементи на човешкото сърце са възбунени, така както са развълнувани вълните на морето и душата в „Буря”, и пак всички са кротко успокоени, както тук е спокойно водното огледало по пътя към дома. Цялата лекота на приказката, цялата пъстрота на легендата просветва в книгата и все пак в тази раздвижена игра е преплетена дълбоката драма на кръвта, суровата борба на половете за власт, борбата на мъжа за вярнос8т, борбата на жената за любов – една незабравима драма, изобразена от велик поет, чието име никой не знае. И заслугата на тази вълнуваща и значителна творба ще остане завинаги в това, че за пръв път ни е разкрила поета в неговото анонимно величие.

Стефан Цвайг (1917 г.)

^[i] Приказките (фр.) – б.м. Н.Б.