Спектър на мненията

В популярната, а и в по-сериозната книжнина – както класическа, така и съвременна – ще намерите само откъслечни мнения на един или друг автор, в много случаи дори без съответната обосновка. Те са твърде многобройни, тъй като почти всички философи, учени или писатели от миналите епохи са чувствали изключителната важност на съвестта и са изказвали своето мнение за нея. Тези изказвания понякога са повърхности, друг път – задълбочени, а в много случаи – взаимно си противоречат. Но все пак те могат да се подредят, да бъдат систематизирани и така наистина да се получи нещо като своеобразен спектър.

Извън този спектър остават мненията, че съвест няма, че тя не съществува. Също извън спектъра оставям някои съждения, които са толкова несериозни, че звучат като вицове. Нещо подобно изказа и написа един от участниците в нашата анкета: „Съвестта ми е чиста, защото до сега не съм я използвал!”

Но нека да се върнем към спектъра.

В единия му край можем да поставим изказванията на Марк Тулий Цицерон[1], че „най-прекрасното украшение е чистата съвест” и че тя е „най-сладката награда за добродетелния живот”. По своята същност и стил тези съждения звучат почти като библейски текстове.

На другия край стои мнението на Фридрих Ницше[2] че съвестта е явление, свързано единствено с храносмилането. Ако човек има добро храносмилане, това означава, че той притежава добра съвест, ако има недобро храносмилане, значи че е лоша, неспокойна и съвестта му. Вероятно това мнение на Ницше е повлияно от изказването на френския писател Никола Шамфор[3]: „Хората развращават своята душа, съвест и разум точно така, както си развалят стомаха”.

Между тези две крайни мнения на Цицерон и Ницше стоят много други.

Факт е, че през цялата история на цивилизацията е имало мъдреци и учени, които са се опитвали да обяснят съвестта. Ще откриете едни или други такива обяснения в историята на китайската, египетската, индийската, японската, гръцката и римската философия. Признават нейното съществуване както материалисти (Демокрит, Хераклит, Маркс, Ленин), така и идеалисти (Платон, неокантианците, Е. Хусерл, М. Щирнер), а също така и екзистенциалистът Жан Пол Сартр.

Така например в един стар сборник с афоризми можете да прочетете казаното от Тома Кемпински в началото на ХV век: „Добрата съвест и добродетелният живот трябва да бъдат поставяни винаги пред знанията” (поради ограниченото място ще прескачам цитираната библиография, замествайки я с многоточие (...), бел.моя Н.Б.) Най-вероятно под „знание” той е имал предвид научното знание, защото в противен случай се получава едно прикрито противопоставяне на знанието и вярата, което не е нито научно, нито верско. Затова би трябвало да поставим на този автор някои уточняващи въпроси. За кои знания се отнася казаното от него? И къде трябва, според него, да поставим знанията за Бога, познанията ни относно Библията, истината относно християнския морал и т.н.? След „добрата съвест и добродетелният живот” или преди тях?

Има автори, които се отнасят иронично, дори остроумно, но твърде повърхностно към проблема. Например известният американски писател Джеймс Тейлър (1825-1878) счита, че „съвестта не е нищо друго освен боязън от мненията на другите” (...).

Сред спектъра на мненията се срещат и други двусмислени изказвания. Като пример бих посочил Марк Аврелий[4], комуто принадлежи следното изречение: „Съвестта е най-добрата нравствена книга, която притежаваме; с нея трябва да се съветваме най-вече” (...)

Дори великият Рихард Вагнер (1813-1883) е сгрешил, издигайки съвестта в своеобразен култ: „Справедливият човек се покланя пред своята съвест; неговата съвест няма господар на Земята” (...). Не е ли Бог този, Който управлява съвестта и ни говори чрез нея? И дали е правомерно да се покланяме на съвестта вместо на нейния  Творец? Освен ако приемем, че Вагнер, дълбоко в сърцето си е чувствал, че съвестта е нещо свише и е приемал „поклонението” пред нея като следване на нейното, т.е. на Божието внушение.

Ако се ровите по-дълго време из литературата, ще срещнете и доста неясни, бих казал – недостатъчно определени мнения. Например Дж. Оуен[5] е склонен да приеме, че съвестта е част от духовното мислене на човека (...). Но дали съвестта е част само от мисленето?

Д. Ланге я определя като някакъв вид „душевно движение” (...). А Рабиндранат Тагор – като „шепот на душата” (...).

Това, че в научната литература трудно може да се намери цялостно изследване по темата, а срещаме само отделни мнения за нея или опити тя да бъде дефинирана, не означава, че тези мнения и опити трябва да бъдат пренебрегвани. Тъкмо напротив. Те са плод на разума и съвестта на техните автори. И в този смисъл вероятно съдържат някакви части от истината.

„Разумът и съвестта не могат да бъдат лишени от техните права.

Те могат да бъдат насилени, но не могат да бъдат измамени.”

ЙОХАН ГЬОТЕ

Анализът на разнородните мнения може да ни разкрие едни или други съществени аспекти и особености на съвестта. По този път можем още в началото да се ориентираме относно това, какво не е съвест. И ще се окаже, че след като по пътя на изключването сме изяснили този въпрос, вече ще е сравнително по-лесно да разберем нейната същност и прояви.

Интересно е, че по същия начин стоят нещата и по отношение на някои други понятия като обич, чест, добродетел, достойнство, правда, надежда, вярност, вяра и пр. Изказвани са безброй мнения за тях и са налице много опити те да бъдат дефинирани. Ако се впуснете да ги сравнявате и систематизирате, ще установите, че всички те се характеризират с няколко особености.

Първо, за всяко от тях не съществува общоприето определение.

Второ, това са качества, свойства или признаци на определен тип човеци. А следователно, те би трябвало да са обект на изследване от още една несъществуваща досега наука, която можем да назовем духовна антропология.

Трето, в посочените понятия има някаква необяснима странност. Те представляват нещо, което не е възможно да се купи или продаде, няма как да се отстъпи временно на друг или да се даде под наем, да се подари или да се открадне. В даден момент, в една или друга ситуация, или притежавате това нещо или сте лишени от него и, следователно, няма как да го проявите.

Четвърто, всички тези понятия са всестранно и пълноценно анализирани и обяснени в Библията.

Изглежда, че Гилбърт Честъртън е бил наясно с всичко това, ако съдим по неговото есе „Век без психология” (...). В него той стига до следния парадоксален извод: „ако цялото по-младо поколение денонощно говори за психология, ние сме в правото си да очакваме, че то знае нещо за нея. Съвременното поколение не знае нищо за нея” (...).

Днешното образование, според Честъртън, се свежда до определен набор от назубрени фрази, заимствани от някое модно учение. След няколко години то ще се разлети на парчета, когато се появи някое друго ново учение. Но дори и когато това или онова учение още господства, „съвременният светски човек усвоява от него някакви откъслечни парченца” (пак там). Например, днес всички говорят за комплекс за малоценност – в онези случаи, в които християнинът употребява понятието смирение. „Но попитайте човека, разсъждаващ относно комплекса за малоценност, какво е комплексът за превъзходство и той ще започне да ви гледа изцъклено, да пъшка и да произнася нечленоразделни звуци” (също там).

По подобен начин стои и въпросът за съвестта. Хората понякога употребяват тази дума инстинктивно, без да имат понятие за нейния истински смисъл.

Така например, в марксистката литература се приема като аксиома[6], че „нравствените норми (в това число – и съвестта) са разновидност на социалните норми” (...). Ако тази теза бъде подложена на по-прецизен научен анализ, ще се окаже, че нещата стоят другояче. Ако нравствените норми са единствено това, то би означавало абсолютно господство на социума и колективизма над личността, над нейната собствена мотивация, самостоятелен избор и решения. Ако единствено обществото и колективът решават кое е морално и неморално, това означава, че личността е лишена от свобода на съвестта. Същевременно самите марксисти си противоречат, приемайки изключителната важност на процеса, при който моралните норми и ценности се превръщат във „вътрешна саморегулация” (...).

Можете да откриете подобно неразбиране (или алогично разбиране, което е едно и също) в голяма част от литературата, посветена на така нар. марксистка етика.

И не само в нея.

Направете например самостоятелно едно малко проучване. Задайте на ваши близки роднини и приятели въпроса „Що е съвест” и ще видите, че няма да има два отговора, които да съвпадат по своя смисъл. А ще се окаже, че много от тези отговори дори взаимно ще си противоречат.

Можете да си представите какви ще бъдат отговорите, ако продължите да задавате някои по-частни въпроси, свързани с темата за съвестта.

Във всеки случай в хода на моето изследване проведох подобна анкета. Тя е сравнително елементарна и съдържа само три въпроса.

1. Пол

o   Мъж

o   Жена

2. Възраст

o   До 20 г.

o   20 – 40 г.

o   40 – 60 г.

o   60 – 80 г.

3. Какво представлява, според Вас, СЪВЕСТТА?

От анкетираните 202 души, 108 са жени и 94 са мъже.

Според възрастта се разпределят както следва:

До 20 г.         -   8

20 – 40 г.      - 58

40 – 60 г.      - 69

60 – 80 г.      - 63

Над 80 г.       -   4

Предварителната хипотеза, в дадения случай е, че може би мненията на мъжете и жените относно съвестта се различават.

И друга съпътстваща хипотеза, че вероятно с напредването на възрастта хората променят своето разбиране за съвестта.

Пред мен стоеше и трета предварителна хипотеза: че верската принадлежност може да окаже влияние върху представата за съвестта. Съзнателно не включих в писмената анкета този въпрос, тъй като той би мотивирал в някаква степен определен отговор. Затова, след като получавах попълнената анкета провеждах диалог с анкетирания, в хода на който се изясняваше неговото отношение към вярата в Бога. Така бе установено, че 91 човека определиха себе си като вярващи. Диалогът с тях показа още, че те са от различни християнски деноминации, а двамата – са мюсюлмани. От останалите 109 невярващи, 17 определиха себе си като атеисти.

Отговорите на трите въпроса и последвалият диалог недвусмислено показват, че и сред обикновените хора също е налице обширен спектър от разнородни мнения.

В своята книга „Чувствата – можем ли да им се доверим?” (...) д-р Джеймс Добсън съобщава за подобна анкета, проведена сред деца на възраст от 5 до 9 години. Единственият въпрос в нея е „Какво е съвест?” Едно 6-годишно момиченце отговаря, че съвестта е онова място в теб, което „пари, ако не си добър”. Друго 6-годишно момченце отговаря, че това е „да се чувстваш лош, когато риташ момичетата или малките кученца”. А едно 9-годишно момиче отговаря, че това е вътрешен глас, който ти казва „Не!”, когато искаш да набиеш малкото си братче.

Интересно е, че много от отговорите на възрастните участници в нашата анкета не се различават по същество кой знае колко много от отговорите на децата. Така отговорът на една от участничките в нашата анкета гласеше „Съвестта е онова, което ми вгорчава живота, когато помисля или върша нещо лошо.”

Хр. Гешанов, „Съвестта”,

Изд. „Интеграл Г”, С., 2011.

[1] МАРК ТУЛИЙ ЦИЦЕРОН (106-43 г.пр.Хр.) – римски оратор, адвокат, писател и политически деец.

[2] ФРИДРИХ НИЦШЕ (1844-1900) – немски класически филолог, философ и писател.

[3] НИКОЛА СЕБАСТИЯН ШАМФОР (1740-1794) – френски писател, автор на много афоризми.

[4] МАРК АВРЕЛИЙ АНТОНИН (121-180) – римски император и виден представител на римската философия.

[5] ДЖОН ОУЕН (1616-1683) – църковен лидер и теолог, представител на антиконформизма, един от най-изтъкнатите богослови на Англия. Посочената книга е осъвременено и съкратено издание на произведението „Благодатта и задължението да мислим духовно”, издадено през 1681 г. след едно заболяване, при което Оуен прекарва дълго време в размисъл за значението на духовността.

[6] АКСИОМА (гр. axioma – значимо, достойно за уважение, прието, безспорно) – положение, което е очевидно и се приема без доказателства.