Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.10 19:44 - СТАРАТА ПАРА
Автор: nbrakalova Категория: Изкуство   
Прочетен: 226 Коментари: 4 Гласове:
9

Последна промяна: 03.10 19:46


отъ Елинъ Пелинъ

Тю да се не види! Току-що намисли Герчо да се жени, оно войната се отвори.

- Чакайте, бре хора, баремъ да я изберемъ, та като се върна, да знамъ коя че ме посреща.

- Да си му мислилъ навреме, Герчо! Моми много, съ кола да ги товаришъ, като любеници.

- Много, брате, ама законотъ ми дава една, требва да си я изберемъ…

- Е, избирай де, що гледашъ!

Оно лесно е да се рече избирай, ама седни да избирашъ, да видишъ, лесно ли е…

- Да ти дамъ пълно село моми, коя отъ коя по-хубави, па да ти кажемъ: „Ха, сега избирай“

Те и Герчовата работа е такава. Па и цена нема човекотъ – сиромахъ е.

Нема Герчо домъ, ни къща, ниви, ни ливади. Ни занаятъ знае пари да извади… Всичко има онъ една гъдулка. Троеструнна яворова, съ капакъ сидефлия. На шийката съ огърлица, като млада булка.

Всичкиятъ му животъ е у тая пуста гъдулка! Като я пипне въ ръка, като заиграятъ ония пръсти, като трепне лъка, като рекне некоя… Не свири пуста му гъдулка, ама говори. Трите струни, като три девойки гласовити. Отъ сърце въздишки ти изкарватъ, сълзи от очите.

Оно и друга дарба му е отделилъ Господь: далъ му коса руса, копринена, очи сини кат оманиста и златна уста, отъ гъдулката му по-благодумна. Две думи да ти каже, две годинъ сладость да ти държатъ.

Всичко му е добро, само че е сиромашко момчето. Пъкъ любовьта пуста не знамъ каква е станала, като види сиромахъ човекъ бега като опърлена…

Млад е Герчо, жени му се, па седи и мисли, какво да прави.Коя онъ да избере! Поискалъ би Ганка Григоричина… Она има очи големи, черни, като го погледне, чини му се отомобилъ го прегази… Добре, ама баща й такива зетьове като Герчо не иска да види… Тамъ не може.

Е, тогава Пенка… Пенка, ама она върти двадесеть души ергени. Да ги събереш, от мустаците имъ цла черга да изтъчешъ. Не, Герчо тамъ го нема. Онъ е човек сиромах. За него Стоянка. Она като чуе гъдулката му, разтреперва се и бие кракъ у земи като неяздена кобила. Пуста Стоянка. Тя пъкъ има един глас, като говори орехи брули. Веднъжъ да к аже „Герчо, обичам те!“ – и ще му се пукнатъ тъпанчетата. Остави и нея…

Ха – … Дончето… Ехъ, що ситно ходи това Донче…

И очите му са сини като Герчовите… Само че нослето й еостро, требва да е зла като змия. Прескочи и нея Герчо! Дръжъ Тонка. Ама, пшъ…тъ. Я вижъ ти поповото по-малото. Оно се бели и черви, ама песако въ реката защо е – че го изтриешъ! Добре ама попъ и гусларь сватове не стават… Земи Кина… Е, Кина е много дебела… Тогава Дука – Дука е много тънка… Лала? – много низка… Цона… висока…

Тю да се не види макаръ! Върна се момчето отъ служба и не може мома да си избере!...

Току да избере, оно се война отвори. Всички тръгнаха и Герчо тръгна.

- Сбогома, Герчо!

- Сбогомъ, момичета! Хубави сте, сладки сте, мили сте, ама мои не сте!

И засвири Герчо съ гъдулката, а она хем запе, хемъ заплака.

- Сбогомъ, Герчо!

- Сбогомъ момичета!

- На ти здравецъ, да си здравъ!

- На ти помниче, да мепомнишъ!

- На ти оченце, та пакъ да се видимъ!

- Дайте момичета, дайте баювите, живи да сте! – дума Герчо и се кичи по шапката, по ментето, по пояса, по ризата, по гуслата. – Всички ме обичате, всички ви обичамъ.

И върви Герчо, и свири съ гъдулката „Шуми Марица“.

Трепкат, възбудено лицата на запасните. Чуватъ се привиквания. Бъклици съ вино се разнасятъ от уста въ уста. Плачатъ мекосърдечните жени. Старците благославятъ. Всички са се събрали да изпратятъ момчетата.

Накрай село пред Герчо се изпречи Кунка куцичката. Тя приде смутена, бледа… Очите й беха пълни съ сълзи, като две бистри кладенци.

- Герчо, на ти отъ менъ стръкче здравецъ, да знаешъ…

Кунка недоизрече. Сълзи се сипнаха от очите и задавиха думите й.

Герчо се спре изненаданъ, кое Кункината китка, гриржливо увита съ червенъ конецъ и на него прикачена малка, плътна, стара сребърна пара…

- Тая пара ми е дадена отъ дедо-комитата, когато съмъ кръщавана. Тя е благословена. Носи я Герчо – добро да ти носи.

Герчо престана да свири и погледна очудено Кунка.

Онъ не бе мислилъ никога за нея. Она често бе спирала на него дълги, скрити погледи, но онъ нехайно бе ги отминалъ. Кунка кривичкатна, стройна, смирена и бледа девойка, малко кривичка съ ногата – никой се не лакомеше по нея, а Герчо отъ другите по-долу не падаше. Погледите й какво беха – ветъръ що духа.

Сега Герчо се вгледа въ срамежливото Кункино лице.

- Я, тя била хубава, хвръкна нещо като врабче презъ Герчовата мисъл. Сполай ти, Куне, ти… ти ме изпращаш като свой човекъ.

Кунка се усмихна презъ сълзи. Светна хубаво обичливото й лице, мръднаха тихо малките йустни. Нещо стопли душата на герчо… Огре въ нея нещо мило, близко… Посети й нещо чакано, нещо търсено и никога ненамерено. Сърдцето му се развълнува, стана му нещо мило.

Герчо мушна бързо въ пазухата, до сърдцето си, китката съ парата и погледна още веднъжъ Кунка… И още веднъжъ вида, че она била хубава. Слепъ ли е билъ, досега да не види!

Не! Кунка не бе като другите – да блещи. Она имаше друга хубость, дето не се вижда отдалече, дето я не виждатъ простите човешки очи. Хубостъ, дето само очите на душата могатъ да я видятъ…

Герчо замина.

Докато стигне въ казармата – цветята по него повехнаха. Докато стигна до границата, изпогуби ги до едно. Само до сърдцето му стоеше запазена китката на Кунка съ старата пара.

Тая китка Герчо грижливо пазеше навсякъде. Въ окопа ли лежеше, подъ дъждъ отъ шрапнели и куршуми, на ножъ ли летеше къмъ врага, онъ пипаше мястото на сърдцето си, дето стоеше Кункината китка, и щомъ турнеше ръка на нея, предъ очите му се явяваше образа на Кунка, съ скритата хубость, съ малките устни и съ разплаканите очи. И Герчовото сърдце трепваше… Той се спускаше напредъ, ревеше „ура“ и увличаше всички.

При една атака Герчовата рота попадна въ страшен огънь. Вражи куршумъ перна Герчо право въ сърдцето.

- Убитъ съмъ – помисли онъ, и разкопча мундиря. Щомъ разтвори пазухата си, оттам изпадна куршумътъ, сплесканъ като слюнка. Кункината сребърна пара бе изкорубена. Куршумътъ бе ядерил право въ нея.

Она спаси сърдцето на Герчо.

И онъ, като се върна, даде го на Кунка, даде й го цело целеничко, тъй както бе украсено съ орденъ за храбрость.

Из: Борисъ Маковски. Весела войнишка книга. С., 1939. Изд. „БИ 93“ ООД, печат „Алианс Принт“ ЕООД, С., 2019 г., Фототипно издание. 



Гласувай:
9
0



1. krumbelosvet - Благодаля
03.10 20:30
Кой ли помни вече Пелинко! А требе! Но не Гераците. А веселите шопски лакърдий.
цитирай
2. nbrakalova - Към 1. krumbelosvet - Благодаря
03.10 20:35
krumbelosvet написа:
Кой ли помни вече Пелинко! А требе! Но не Гераците. А веселите шопски лакърдий.

Това е загуба, защото Елин Пелин е майстор на словото, характерите, настроенията... Това е само една от загубите...
цитирай
3. krumbelosvet - Елин Пелин е МНОГО неща
04.10 07:07
И между многото - приятел на цар Борис.
Виждал съм го на живо, трябва да е било около 1947г., на "Игрището Юнак", до сегашния стадион Васил Левски. Бил съм към 5-годишен. Имаше някакъв голям празник. Обявиха, че една от великите ни актриси ще рецитира негова поема, стадионът гръмна в аплодисменти, и той, и актрисата станаха някъде от задните редове, та го видях и запомних. Стана фурор. А след последните думи на поемата
А она го гледа и се смее
Вуте, Вуте, нече те огрее
(запомнил съм ги от преди 72 години)
стадионът изригна...
Уви, негови са и нещастните думи за българската завист. Не е чел биографията на Хумингуей, да види на какво се вика завист...
цитирай
4. nbrakalova - Към 3. krumbelosvet - Елин Пелин е МНОГО неща
06.10 17:32
krumbelosvet написа:
И между многото - приятел на цар Борис.
Виждал съм го на живо, трябва да е било около 1947г., на "Игрището Юнак", до сегашния стадион Васил Левски. Бил съм към 5-годишен. Имаше някакъв голям празник. Обявиха, че една от великите ни актриси ще рецитира негова поема, стадионът гръмна в аплодисменти, и той, и актрисата станаха някъде от задните редове, та го видях и запомних. Стана фурор. А след последните думи на поемата
А она го гледа и се смее
Вуте, Вуте, нече те огрее
(запомнил съм ги от преди 72 години)
стадионът изригна...
Уви, негови са и нещастните думи за българската завист. Не е чел биографията на Хумингуей, да види на какво се вика завист...

И аз имам семеен спомен с Елин Пелин. Бил е личен приятел на бащата на баба ми. Един ден прадядо ми я взима със себе си от училище на среща с приятели в доскоро съществуващия ресторант в горичката срещу Семинарията. Един от тях е Елин Пелин. Баба ми не обичала домати... Но Елин Пели настоял да й приготвят салата по негов начин, като бил сигурен, че ще харесат на баба ми. Така и станало... :)

Благодаря за коментара с жив спомен :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 724946
Постинги: 280
Коментари: 1192
Гласове: 4269
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930