Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2020 17:33 - ДА УБИЕШ ИСУС (6) – Гробницата на Исус. НЕДЕЛЯ, 9 април 30 г. сл. Хр. На зазоряване. – ПОСЛЕСЛОВ
Автор: nbrakalova Категория: История   
Прочетен: 846 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 19.04.2020 17:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Утрото е още тъмно. Но скоро зората ще пукне над Йерусалим, отбелязвайки третия ден от смъртта на Исус. Мария Магдалена се е заела със задължението да извърши традиционното оглеждане на мъртвото тяло. Тя тръгва към гробницата с още една жена на име Мария, която обаче не е майката на Исус. Също като в деня на разпъването на Назарянина, улиците на Горния град са притихнали, докато двете жени вървят по тях. Те напускат града през Ефремовата порта и сега минават по стъпките на Назарянина към Голгота.

Побитият в земята дървен стълб, на който е бил разпънат Исус, все още стърчи на върха на хълма и чака следващата екзекуция. Двете Марии отклоняват очи от мрачната гледка и заобикалят хълма на път към гробницата на Исус.

В главата им се въртят все мисли за работа. Мария Магдалена никога няма да забрави сторените й от Исус приживе добрини. И също както навремето го е помазала с миро и е измила ходилата му със сълзите си, така сега ще помаже мъртвото му тяло с благовония. За нея би било недопустимо трупът на Исус да се разложи и да издава отблъскваща миризма. Може би след година, когато се върне отново тук за Пасха и се присъедини към онези, които ще отместят камъка пред гробницата на Исус, за да съберат костите му, от входа на пещерата ще се разнесе сладко благоухание, а не вонята на смърт.

Но ето че я чака нова трудност. Мария няма физическата сила да отмести надгробния камък. Ще й трябва помощ. Повечето от учениците на Исус обаче все още се крият. Тъй като предишния ден е бил Шабат и тя е спазила повелята да не работи нищо, все още не знае за римския войник (?!), комуто е наредено да охранява гробницата.

Но сега пред нея няма никаква стража. Когато двете Марии наближават гробницата, спират стъписани. Камъкът пред входа е отместен. Гробницата е празна.

Мария Магдалена пристъпва предпазливо и надниква вътре. Долавя аромата на смирна и алое, с които е било помазано тялото на Исус. Ясно различава ленения саван, с който то е било повито. Но там няма нищо друго.

И до ден днешен тялото на Исус не е открито.

* * *     *  *  *

ПОСЛЕСЛОВ

Онова, което следва, са основите на християнството. Евангелията свидетелстват, че тялото на Исус не е откраднато. В Светото писание се твърди, че Исус е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл на небесата. След изчезването на тялото му, посочват евангелията, в разстояние на четиридесет дни Исус се явява дванайсет пъти на земята. Този феномен е наблюдаван както от отделни лица, така и от повече от петстотин души на един от хълмовете в Галилея. Някои от тези свидетели ще описват ярко и живо преживяното през следващите години. Четвърт век по-късно апостол Павел ще разкаже за явяването на Исус на хълма в Посланието си до коринтяните.

Независимо дали човек вярва, или не във възкресението на Исус от мъртвите, повестта за живота му и неговото послание добиват много по-голяма тежест след разпъването. Той ще влезе в историята не просто като Исус или Исус от Назарет, а като Исус Христос, Месията. Римските автори от този период споменават името му, като по-често предпочитат да го наричат Ihristus, латинската версия на Христос. За разлика от всички останали самопровъзгласили се месии, Исус се превръща в бележита личност както в историята на Йерусалим, така и отвъд нея. Тевда, египетският пророк, както и други, като Юда от Гамала на пример, са почти веднага забравени. Единствено Бар Кохба (около 13-135 г. сл. Хр.) привлича вниманието на евреите. Има свидетелства за последователи на Исус в рамките на юдаизма много след първи лек. Елитът не ги приема с отворени обятия, но има археологически доказателства и външни източници, които показват, че те са постоянствали и са оцелели.

Римските историци Плиний Млади, Публий Корнелий Тацит и Светоний споменават Исус в писанията си. Мирските гръкоезични хроникьори Талус и Флегон, сатирикът Лукиан от Самосата и изтъкнатият еврейски историк Йосиф Флавий също пишат за него. Но не всички автори са благосклонни. Лукиан например се подиграва на раннохристияните, че са повярвали на човек, умрял с такава недостойна смърт. И наистина, в продължение на векове християните се срамуват от кръста, защото се смята, че той е наказание единствено за робите, убийците и хората от най-долните обществени прослойки. Опонентите на новозародилата се християнска вяра се надсмиват над нейните последователи, че се кланят на „престъпник и неговия кръст“[1], и пародират християнството като някаква форма на лудост. Въпреки това християните започват да кръстят челото и гърдите си (кръстният знак) като защита срещу демони. През четвърти век на кръста вече се гледа с гордост – като символ, че Исус е умрял в страдание от унизителна смърт в името на човешкия род. Разпятието – този емблематичен образ на тялото на Исус, приковано към кръста – остава низвергнато от християнската култура близо шест века след неговата смърт. Това може да се дължи и на наложеното от църквата вярване в неговото възкресение.

* * *

След разпъването на Исус неговите ученици рязко променят поведението си. Те са напълно уверени, че са видели възкръсналия Исус, и скоро се показват пред света, проповядвайки без страх неговото учение. Наричани апостоли, тези мъже плащат огромна цена за вярата си.

През 44 г. сл. Хр. Внукът на Ирод Велики – Ирод Агрипа, който управлява Юдея по това време, нарежда Яков, един от сновете на гърма“[2], да бъде посечен с ме ч. Обезглавяването на Яков го превръща в първия ученик, обявен за мъченик. Агрипа безмилостно преследва християнството и използва цялата си мощ, за да спре разпространението на новата религия на Исус. След време той затваря в тъмница и Петър, но не го убива.

Мисионерската мисия на Петър го отвежда в Рим, където той основава новата християнска църква. Римляните изобщо не са възхитени от това и го осъждат на смърт чрез разпъване. Когато той се възпротивява, че не е достоен да умре като Исус, римляните приемат възражението му и го приковават с главата надолу. Годината е някъде около 64-67 сл. Хр. Има убедителни доказателства, че Петър е погребан под катедралата „Св. Петър“ във Ватикана.

Смъртта на повечето апостоли се превръща в легенда. Андрей, известният с оптимизма ми предприемчивостта си апостол, разпространява учението на Исус по земите на днешна Украйна, Русия и Гърция. Смята се, че накрая и той е разпънат на кръст в Патра, контролиран от римляните регион в днешна Гърция. Според легендата Андрей е прикован към Х-образен кръст, откъдето идва и кръстът на св. Андрей, който и до днес краси националния флаг на Шотландия.

Смята се, че вечният черногледец Тома е умъртвен с копие близо до Мадрас, Индия. Вартоломей е проповядвал в Египет, Арабия и земите на днешен Иран, преди да бъде одран жив, а след това и обезглавен в Индия. За Симон Зилот се вярва, че е бил посечен на две заради проповедите си в Персия. Филип е проповядвал в земите на днешна Западна Турция. За него се казва, че е убит мъченически, като е окачан на кука през пищялите, а после обесен с главата надолу в гръко-римския град Хиераполис. Общителният бивш митар Матей може би е умрял в Етиопия, убит като всички други заради пламенните си проповеди.

Малко се знае какво е станало с останалите, освен че всеки от апостолите до края на живота си е проповядвал учението на Исус, заради което е бил убит. Неоспорим факт е, че учениците на Исус стигат чак до Индия, Британия и даже Африка в ревностния си стремеж да разпространяват своята вяра, променяйки до неузнаваемост кроткото си и покорно поведение от времето на Исус и в първите часове след смъртта му.

Последният оцелял сред тях е Йоан, другият „син на гърма“, хвърлен първо в тъмница в Рим заради разпространяване на християнството, а после пратен в изгнание на гръцкия остров Патмос. Там той пише своето Евангелие и онова, което ще се превърне в последните страници на Новия завет – Откровение. Йоан умира през 100 г. сл. Хр. в Ефес, днешна Турция. Тогава е деветдесет и четири годишен и е единственият от апостолите, който не е застигнат от мъченическа смърт.

Според Евангелие от Матея и в първата книга от Деяния на апостолите Юда се самоубива. Матей описва как, след като разбрал, че планът му да укрепи ръката на Исус се увенчава със смъртна присъда, Юда захвърля трийсетте сребърника в храма и се обесва на едно дърво. Според легендата използвал конска юзда, за да прекърши врата си. Независимо дали това е вярно, или не, за Юда Искариот повече нищо не се чува.

Същото се отнася и за Мария Магдалена. След появата й пред гробницата на Исус тя напълно се губи за историята. Най-вероятно е една от „жените“, упоменати в Деяния 1:14, които приемат силата на Светия Дух на Петдесетница.

(…)

* * *

Шест години след като си измива ръцете от смъртта на Исус, Пилат Понтийски е замесен в друг случай с поява на месия и този път това му коства службата. Проповедникът е самарянин, който се крие в планинското светилище на Геризим. Загрижен от постоянно нарастващия брой негови последователи, Пилат потушава движението с тежковъоръжена римска войска. Това води до масови убийства и смърт, заради което Пилат е привикан в Рим да дава обяснение. Той смята, че аргументите му ще бъдат изслушани от старшия му приятел император Тиберий, но докато пристигне в Рим, Тиберий вече е мъртъв, покосен или от болест, или удушен – зависи кой римски историк разказва историята.Така или иначе, седемдесет и седем годишният … император си е отишъл. Историкът от четвърти век Еузебий пише, че по-късно Пилат е бил принуден да се самоубие, превръщайки се в „собствения си убиец и палач“. Все още е спорен въпрос къде и кога и умрял Пилат. Едни казват, че се е удавил в река Рона край Виен, град в днешна Франция. В неговия център и до ден днешен се издига римски надгробен паметник, често наричан „гробът на Пилат“. Други твърдят, че Пилат се е хвърлил в езеро край Лозана, днешна Швейцария, където върхът Мон Пилат бил кръстен на него. Носи се слух, че Пила ти съпругата му Клавдия приемат християнството и са убити зарази вярата си. Независимо дали е истина,  или не, и Коптската, и Етиопската християнска църква го почитат като мъченик.

* * *

На трона на Тиберий се възкачва Калигула, двайсет и четири годишният син на Германикус, убития доведен син на Тиберий. Калигула незабавно прахосва цялото богатство, наследено от Тиберий – състояние, натрупано отчасти и на гърба на селяните от Галилея. Той управлява само четири години, преди да е наръган до смърт от заговорници – участ, която бловещо наподобява убийството на Цезар. Наследен е последователно от Клавдий и Нерон, които продължават пагубната и разрушителна политика, доведа до краха на Рим. Това се случва четиристотин години по-късно, през 476 г. сл. Хр., когато Римската империя рухва под напора на германските племена. Но много преди падането на империята Рим обръща гръб на своите езически богове и започва да почита Исус Христос. Християнството е официално признато с Миланския едикт от 313 г. сл. Хр., още по време на Римската империя.

* * *

След като Пилат заминава, Каяфа остава без римски политически съюзник. В Йерусалим той има много врагове и скоро е свален от поста на първосвещеник в грама. В този момент той слиза от историческата сцена и се губи за поколенията. Датите на неговото раждане и смърт не са документирани. През 1990 г. обаче в Йерусалим е открита гробница с костите му. Сега те са изложени в Музея на Израел.

* * *

Макар и добре обучен в дворцовите интриги, Ирод Антипа накрая намира смъртта си тъкмо заради тях. Известно е, че неговият племенник Агрипа е близък приятел на римския император Калигула. Еврейският летописец Йосиф Флавий разказва, че когато Антипа неразумно моли Калигула да го въздигне от тетрах в цар (по идея на жена му Иродиада, която продължава да го въвлича в неприятности) тъкмо Агрипа го обвинява, че съзаклятничи за убийството на Колигула. Като доказателство Агрипа посочва огромния оръжеен арсенал, собственост на войската на Антипа. Ето защо Клавдий осъжда Антипа на доживотно заточение в Галия. А богатството и имотите му са дадени на по-младия Агрипа. Бившият пепрарх заминава за земите, които днес са на територията на Франция, заедно с жена си Иродиада. Двамата живеят в Лугдунум, на чието място според мнозина днес се намира град Лион.

* * *

Враждата между Рим и еврейския народ не отслабва след несправедливото разпъване на Исус. През 66 г. сл. Хр. Евреите се вдигат на война срещу римските завоеватели и превземат Йерусалим. Облагането с данъци е ключов момент в тази борба. Но римляните не се признават за победени. До 70 г. сл. Хр. Те обсаждат града с легиони (сред тях е и легендарният легион Х „Фретензис“, „Охраняващият пролива“, който се разполага на Елионската планина). Поклонниците, идващи за Пасха, са допуснати в града, но после не им е позволено да си тръгнат, което застрашава ограничените запаси на Йерусалим от вода и храна. В капана на градските стени са затворени между шестотин хиляди и един милион мъже, жени и деца. Всички, опитали се да избягат, са незабавно разпънати, а телата им са оставени на кръстовете по близките възвишения, за да видят жителите на Йерусалим каква съдба ги очаква. В края на обсадата разпънатите са с хиляди – толкова много, че на римляните вече не достига дървен материал. Налага се да секат дърветата на километри от града и да ги транспортират до Йерусалим, за да посрещнат огромния брой осъдени на разпъване. Някои от бегълците обаче не са разпъвани, а разпаряни от горе до долу, та римляните да претърсят вътрешностите им – смятало се, че много от жителите на Йерусалим се опитват да изнесат златото си, като го погълнат.

Когато римляните най-после сломяват съпротивата на града и нахлуват вътре, разрушението е пълно. Онези евреи, които не са избягали, са или посечени с мечове, или поробени. Храмът е опожарен до основи, а по-голямата част от града е изравнена със земята. До ден днешен той все още не е напълно възстановен.

Последните археологически разкопки достигат дълбоко през отломките на вековете, чак до някои от улиците и домовете от времето на Исус. Това позволява днешните посетители да минат по неговите стъпки и да си представят какъв е бил животът в Йерусалим тогава. Трябва да се отбележи, че Виа Долороса[3] е построена едва няколко века по-късно и не е съществувала по времето на Исус.[4] Истинският път към Голгота тръгва от палата на Ирод, близо до който сега е Портата Яфа, и свършва при църквата на Божи гроб „Възкресение Христово“, за която се смята, че е построена върху хълма Голгота, в близост до гробницата на Исус. Днес посетителите не само могат да видят тези места, но и да докоснат мястото, където навремето е стоял побит кръстът на Исус.

* * *

През 132 г. сл. Хр., когато Йерусалим все още не е напълно възстановен, избухва ново въстание срещу Рим, известно като Бар Кохба. Император Адриан първоначално съчувства на евреите и позволява да се върнат в Йерусалим, за да възстановят храма. Скоро обаче променя мнението си и предпочита да преустрои храма, превръщайки го в пищно езическо светилище, посветено на него самия и на римския бог Юпитер. Адриан не само забранява на евреите да възстановят храма но започва да ги изселва към Египет и Северна Африка. Въстанието на евреите достига такъв размах, че Юдея се превръща в главна цел за римските войски и натам се изпращат цели легиони, които да потушат бунта. Накрая не само са изклани близо шестотин хиляди евреи, а над хиляда селища са изравнени със земята, но и религиозни практики като четенето на Тора, ритуалът по обрязването и съблюдаването на Шабат са обявени за незаконни.

През следващите няколко века евреите от Юдея са системно преследвани, даже след като Римската империя признава християнството в началото на четвърти век. През 637 г. сл. Хр. Мюсюлманите побеждават Византия и разбиват основната християнска армия, окупирала Йерусалим. По-късно те построяват джамия на мястото на еврейския храм. Докато тя е там надеждите на евреите да въздигнат отново храма си на предишното му място ще останат неосъществени. Джамията „Ал Акса“ и близкото светилище, известно като Купола на скалата, съществуват съответно от 705 г. и 691 г.

След разрушаването му от римляните Йерусалим се превръща в западащ град. След векове евреите отново се завръщат в него, независимо от неколкократните опити да бъдат изселени оттам. В най-новата история, през 1948 г., йорданската армия прочиства Стария град от евреите, избивайки всички, които отказват да го напуснат. Най-накрая, след приключването на Шестдневната война (10 юни 1967 г.), повече от две хиляди години след разрушаването му от римляните, Йерусалим отново е изцяло в ръцете на евреите.

Любопитно е да се отбележи, че в много от своите притчи Исус от Назарет предсказва суровата съдба на Йерусалим. Днес няма никакво съмнение, че през вековете те са се превърнали в реалност.

 

Бил ОРайли и Мартин Дъгард[5]. Да убиеш Исус. Изд. Книгопис, 2014.

ДА УБИЕШ ИСУС (1)
http://nbrakalova.blog.bg/history/2020/04/14/da-ubiesh-isus-1.1705645

[1] Римският оратор Марк Корнелий Фронтон, цитиран в диалога „Октавиус“ на Минуций Феликс. – Б. а.

[2] Единственият друг от учениците с такова прозвище е Симон, когото Исус нарича Петър („камък) – може би като шеговит укор към неговото непостоянство и неуравновесеност. И в латинския, и в гръцкия език съществителното от женски род petra означава камък. Превърнато в мъжки род, то е Petrus. С времето обаче Петър напълно заслужава това си прозвище (…) – Б. а.

[3] В буквален превод от латински „Пътят на болката“ – улица в Стария Йерусалим, по която се смята, че е минал с кръстния си товар Исус. – Б. пр.

[4] Въпреки това някои туристически компании и търговци на сувенири продължават да твърдят, че именно това е пътят на Исус към лобното му място. – Б. а.

 

 

[5] Бил ОРайли е един от най-известните телевизионни журналисти в САЩ. Мартин Дъгард е автор на много исторически изследвания. Двамата автори в творческо партньорство са вече световноизвестен писателски тандем. 



Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1625934
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031