На 3 февруари внезапно почина големият приятел на България Негово Превъзходителство Камило Дзуколи, посланик на Суверенния Малтийски орден в България. Той изключително много обичаше нашата страна. Благодарение на неговата неуморна дейност, както и на огромната любов, която таеше към България, у нас бяха реализирани 460 хуманитарни, болнични, социални и образователни инициативи в 177 различни населени места.

Имах честта да познавам и да разговарям не веднъж с този изключително усмихнат и добронамерен човек. Откритостта му нямаше как да се скрие, все пак е италианец, познаваше България добре и бе успял да види много от най-красивите й кътчета. Правила съм няколко интервюта с него в сградата, където са намира посолството на Суверенния военен орден на Малта – тя е съвсем близо до Паметника на Васил Левски в центъра на столицата.

От безкрайно интересните разговори с Негово Превъзходителство съм научила доста любопитни неща около познанството му с българската царица Йоанна и Симеон Сакскобурготски. Освен това се оказа, че той е посланик без територия, дипломат без заплата и рицар без оръжие. На любопитството ми защо е без заплата, научих, че членовете на Ордена, достойните рицари на Малтийския орден не получават пари за дейността си. Всичко, което вършат, е напълно доброволно, безкористно и в името на доброто на другите. Затова посланик Дзуколи бе посланик на непълно работно време, така да се каже. Той пристигаше в посолството за около седмица всеки месец, за да движи делата на дипломатическото представителство. През останалото време работи, за да издържа себе си и семейството си. А и за да има средства за благотворителна дейност. Милосърдието, казва той, е доживотна орисия.

Малцина българи знаеха за изключителната благотворителност, която той неуморно вършеше заедно с Ордена. Предлагам ви едно от интервютата ми с посланик Дзуколи преди пет години, в което той разказва за познанството му с цариза Йоанна и Симеон, за егоизма, обзел света и за хуманитарната помощ на Малтийския орден в България.

Кой е Камило Дзуколи

Камило Дзуколи е роден през 1957 г. в Изео (Бреша, Италия). След завършване на Юридическия факултет става частен секретар в VІІ легислатура на проф. Емилио Трабучи и на Бруно Стеганини. През 1979 г. е сред основателите на италианския комитет „Рейгън президент“. Избран е единодушно за зам. генерален секретар и член на Политическото бюро на Европейската народна партия (ЕНП) с председател Жак Сантер, министър-председател на Люксембург. През 1990 г. е преизбран единодушно на този пост (председател на ЕНП е Вилфред Мартенс, министър-председател на Белгия).

От 1986 до 1993 е асистент на Емилио Коломбо, председател на Европейския християндемократически съюз. През 2001-2006 г. е началник на кабинета на Густаво Селва в качеството му на председател на Комисията на външните работи на Камарата на депутатите на ХІV легислатура. От март 2005 до 2007 г. е министър-съветник в посолството на Суверенния военен орден на св. Йоан от Ерусалим, Родос и малта в България, а от 2007-а е негов извънреден и пълномощен посланик.

Носител е на следните ордени:
1980 – Кавалер на Ордена на Италианската корона
1983 – Командор на Ордена на брилянтната звезда на Тайван
1986 – Командор на Ордена на Бърнард о’Хигинс от Чили
1991 – Кавалер на царския Орден на Полярната звезда от Швеция
Командор на ордена „Propitioius Cloud“ – Тайван
Командор на ордена на Сант Агата от Република Сан Марино
2001 – Кавалер на Орден за заслуги на Румъния
2003 – Командор на Ордена про мерито мелитенси на Суверенния Малтийски орден
Кавалер за заслуги с „Плака де плата“ на ордена, основан от Константин – Свети Георги, връчен му от Принц дон Карлос бурмонски, херцог на Калабрия, инфант на Испания
2005 – Кавалер с Голям кръст на Ордена на брилянтната звезда – Тайван
2006 – Почетен медал от Народното събрание на България
2012 – Кавалер Голям Кръст на Ордена про мерито мелитенси на Суверенния Малтийски орден
2014 – Звезда от Златната ера на Министерство на културата на България
Командор с Плака на Ордена „Свети Григорий Велики“ на Светия Престол
2017 – Орден „Стара планина“, първа степен, връчен от президента Румен Радев
Голям кръст с магистърско позволение на Суверенния Малтийски орден

[…]

- Ваше Превъзходителство, в Малтийския военен орден членуват хора от много страни. Каква е членската маса на Ордена на хоспиталиерите, както го наричат по света, и колко от тях са българи?
- В нашия орден вече членуват близо 13 000 души, в него работят и над 80 000 доброволци от десетки страни. Дейността ни е специфична и насочена само в хуманитарни акции. Българските представители са четирима – това са цар Симеон Сакскобурготски, неговият син княз Кубрат, сестра му Мария-Луиза и съпругата доня Маргарита. Кубрат и Маргарита бяха приети в лоното на Ордена преди по-малко от две години – на 27 октомври 2010-та. При нас членува и американският съпруг на царската сестра г-н Хробок, който е част от групата от САЩ.

- Разкажете как точно стана запознанството Ви с тях?
- Десет години – от 1972-ра до 1982-ра – тогава бях ученик, а после студент, прекарвах времето през ваканциите като помагах в секретариата на италианския крал в Португалия. Правех това като член на едно монархическо дружество. Поводите да се срещам с царица Йоанна бяха чести и аз се чувствах очарован от тази изключителна жена. На 28 ноември всяка година хиляди италианци отиваха в Монпелие, Франция, където е погребана нейната майка кралица Елена. Йоанна също идваше там на панихидите по повод смъртта й. През 1983-а почина и нашият крал, и Джованна остана в Ещорил, Португалия.

- Как живееше царица Йоанна, ходили ли сте й на гости в Ещорил?
- Разбира се, и не знам дали ще ми повярвате, но тя действително живееше като българка. Още с влизането в нейната къща останах силно впечатлен от факта, че всичко вътре напомняше, даже „разказваше“ за България – нейната осиновена и твърде обичана родина, насилствено отдалечена. Когато ставаше дума за България, в очите й пламваха искрици… В градината си беше направила малък параклис, който след нейната смърт цар Симеон и съпругата му разглобиха и дариха на ългарското посолство в Португалия. Когато през 1993-а дойде в България, имаше литургия с монахините и присъствах на службата. След това Йоанна седна да пие кафе и чай с тях – аз по неведоми пътища останах в стаичката, и чух как тя разговаря с тях на български език.

- Царицата-майка е пожелала да бъде погребана в любимия й Асизи, защо?
- Преди Джованна да почине на 26 февруари 2000 тг., тя бе изявила желание да бъде погребана в Асизи. Затова трябваше да бъде питан папата, разрешението идваше от него, а аз се заех с организацията на погребението. Асизи е градът, където двамата с цар орис се венчават – това е мястото на св. Франциск, който е покровител на градчето, и който Джованна смята за свой избавител…

- Кога за първи път дойдохте в България
- През 1992-а бях за първи п ът в София за две седмици. Впечатленията ми бяха много добри и се върнах отново. Това се случи след 4 години – през 1996-а, когато Симеон се завърна за първи път след прогонването му от комунистическото правителство 50 години преди това. Тогава останах 4-5 дни и лично снимах с един апарат филмче за посрещането му на летището, после и пред общината.

- Вие как разбрахте, че Симеон смята да се върне на политическата арена в България?
- Имах индикации, че той се готви за завръщането си в България. Още през февруари 2001-а по вестниците вече пишеше за това. Точно в същия месец Симеон правеше помен в Асизи – една година от смъртта на майка си. Тогава му предложих да отидем в градчето Бергамо, близо до Милано, където живее личният дългогодишен секретар на папа Йоан ХХІІІ (това е Анджело Ронкали, който 10 години преди това е папски визитатор в България) – монсеньор Лорис Франческо Каповила. Симеон го познаваше, защото той заедно със сестра си и майка си са били на аудиенция при папата, след като Ронкали е бил избран за такъв. Йоан ХХІІІ всъщност му дава титлата Месемрийски.

- Срещата Ви с него сигурно е била много интересна, как мина тя?
- Ооо, тогава монсеньор Каповила беше на 88 години, днес е с 10 години по-стар. Срещата с него беше много вълнуваща. А през месец юни аз бях отново в България, когато се проведоха изборите. Сутринта ходих с цар Симеон до сало Баня, където той гласува, а вечерта споделих с него радостта от победата му на изборите за народно събрание през 2001-ва. После продължих да идвам в страната ви почти всеки месец.

- А България – как Ви изглеждаше тогава?
- След като царят пое управлението на страната ви, това много повлия на имиджа й и симпатиите към нея бяха огромни. Тогава бях в италианския парламент и станах свидетел на това, което ви казвам – точно тогава България получи уважението на Европа, което никога преди това не е имала. Точно по времето на Симеон Сакскобурготски бяха предприети по-ускорени стъпки към страната ви. Дори вие „повлякохте“ така да се каже и Румъния и те получиха облаги от отношението към вас. Иначе 1 януари 2007 г. – датата, от която вие станахте пълноправен член на ЕС, нямаше да се случи.

- Били сте в италианския парламент, когато Италия ратифицира присъединяването на България към ЕС. Спомняте ли си как стана това?
- През периода 2001-2006 г. работих с Густаво Селва, председател на Комисията по външна политика на италианския парламент, и за целия този мандат България бе приоритет на италианската външна политика. С особено задоволство помня последната, предколедна сесия на парламента, на 22 декември 2005 г., когато благодарение на изключителната мотивираност на председателя на италианския парламент Пиер Фердинандо Казини Италия бе първата страна от шестте основателки през 1957 г., която ратифицира вашето присъединяване към Европейския съюз. Това мое участие като привилегирован наблюдател ми даде възможност да оценя огромния прогрес, който постигна България от 2001 г., с усилието да превъзмогне тежкото наследство вот миналото и с реформаторския ангажимент да влезе в крак с Европа.

- Защо Сакскобурготски реши да влезе в политиката, приемайки да стане премиер на една републиканска държава, нещо, което със сигурност е учудило Европа?
- Убеден съм, че влизайки в политиката, той не може да не е знаел, че ще се компрометира по някакъв начин рано или късно. Той можеше да си остане една символична фигура, но въпреки всичко предприе риска. Защото няма начин, когато създаваш огромни очаквания сред хората, това да не носи негативи. Демокрацията така е измислена, че днес печелиш изборите, но следващият път можеш да ги загубиш. Това се случи и на Джордж Буш-старши, и на Саркози, също на Берлускони, на Проди и т.н. Убеден съм, че това е негов личен и съзнателен избор, знаейки, че ще плати скъпа цена. Но историята и времето си знаят работата и те със сигурност ще подредят след години пъзела на случилото се. Той обаче имаше какво да даде още на България, но не в ролята на премиер, а в друга.

- Вие сте в посолството на Малтийския орден в България от 2005 година, в какво се изразява дейността ви?
- Още от самото начало нашите приоритети бяха в унисон с ценностите, вдъхновяващи Ордена, и с целите, които го напътстват: затова се ангажирахме да подпомогнем някои нуждаещи се структури от здравен и социален характер. Скромна, но конкретна помощ бе реализирана в София, Пловдив, Раковски, Искрец, Белене, Варна, Провадия, Благоевград, Радомир, Разлог, Лом, Пазарджик,  Калояново, Падеж, Петрово,  Пирдоп, Дрен – с медицинска, специализирана апаратура, лекарства, санитарни материали, храни и различни помагала за детски социални заведения

- Откъде ви търсят за помощ?
- Отвсякъде. И ние се стараем да помагаме доколкото можем. Досега имаме над 150 различни дарения в повече от 80 населени места. Стараем се да помогнем на изпадналите в нужда. Вече сме дарили 15 ехографа, които са изключително необходими, няколко линейки с дефибрилатор, няколко бусчета… Знаете ли какво е да видиш огромната благодарност в очите на хората. Това ни стига.

- Българите по принцип сме мнителни хора и след такива хуманитарни акции винаги задават въпросите откъде тези средства и защо. Как се финансира Орденът?
- Ние не управляваме финансови средства, през нас в посолството пари не минават. При нас реда е съвсем различен – ние не събираме дарения в пари, както е на много места, а в апаратура, коли, лекарства… Докарваме ги в България и ги разпределяме. Това е достатъчно прозрачен начин, за да си спестим упреците, че събираме огромни количества средства.

- В наши дни егоизма и алчността са обзели света изцяло, унищожават се човешките ценности, а вие дарявате, помагате на бедни и на болни. Повярвайте – това е трудно да се възприеме днес.
- Светът от 2000 години насам се промени много. В тези години имаше всичко – войни, геноцид, епидемии. Но най-важното е да запазим християнските ценности и вярата си. Обществото ни губи чувствителност към човешката болка – това е, с което не мога и не бих искал да се примиря. От 1000 години Малтийският орден се старае да облекчи бедността, болестта и болката.

- Свързали сте съдбата си с България, какво означава това за вас?
- Когато говорим са съдба, бих казал, че както обича да повтаря нашият Велик Магистър Фра Матю Фестинг, членовете на ордена нямат много опции. За нас грижата за болните, бедните и нуждаещите се, милосърдието са или доживотна, или смъртна присъда. И никога не знаеш кое е по-вярно. Както някога в митичния дом на Свещения град, така и днес в болниците, лабораториите и старческите домове, потомците на йоанитите, хората на „Свещения отряд“ изпълняват търпеливо и достойно мисията си, ръководени от правилото от ХІ век, което гласи – „Ние сме слуги на болните“.

От Мариела Балева, 5.02.2019 г.

По повод 20-та годишнина от установяването на дипломатически отношения между Република България и Суверенния Малтийски орден, на 17 октомври т. г. (2014, б.м., Н.Б.) в град Никопол бе открит паметник на загиналите през 1396 г. рицари-йоанити в битката за Никопол. Паметникът на площад „Европа” в Никопол бе открит в 16 ч. от посланика на Суверенния Малтийски орден Негово Превъзходителство Камило Дзуколи и кмета на община Никопол г-н Емил Бебенов. Специални гости на тържеството бяха вицепрезидентът на Република България г-жа Маргарита Попова, епископът на Никополската епархия монс. Петко Христов, Софийско-Пловдивският епископ монс. Георги Йовчев, отец Иван Топалски от Софийско-Пловдивската епархия, отец Паоло Кортези – енорийски свещеник на Белене, Нейно Превъзходителство
г-жа Ориета Капони – посланик на Република Венецуела, православните свещеници Сава и Валентин от Никопол, г-н Васил Антонов – народен представител в 43-то Народно събрание, арх. Бойко Балтаков – областен управител на област Плевен, доц. д-р Милко Аспарухов – директор на Дирекция „Военно-исторически музеи” в гр. Плевен, представители на мюсюлманската общност в Никопол, г-н Андрей Малакей – представител на руското консулство в гр. Русе, председателите на Общинските съвети в Плевен и Никопол и други.

Церемонията по откриването на паметника започна със слово на посланик Дзуколи. „Преди 618 години – каза Негово Превъзходителство Камило Дзуколи – на това място бе изписана една важна страница от историята на България и Европа, и с този скромен, но изключително важен паметник, ще напомняме на идните поколения за нея. Идеалите, за които са загинали рицарите-хоспиталиери край Никопол, са същите, които споделяме и днес – уважение към достойнството на човешката личност, свобода и справедливост”. Последва откриване на плочата от посланика на Малтийския орден Камило Дзуколи и кмета на Община Никопол Емил Бебенов. Кметът Бебенов поднесе слово, в което припомни историческите факти от далечната 1396 г., когато Кръстоносният поход, организиран от Папа Бонифаций IX и унгарския крал Сигизмунд, се опитва да спре нахлуването на османските войски в Европа и да съхрани християнската духовност на Балканите. „В тежките сражения край Никопол участва Филибер Дьо Наяк – Велик Магистър на Хоспиталиерите, рицар от Родос, предводител на рицарите-йоанити” – припомни кметът Бебенов. След словото си той поднесе на посланик Дзуколи символичния ключ на Никопол и му подари иконата на Пресвета Богородица – покровителка на Никопол. От своя страна Негово Превъзходителство Камило Дзуколи подари на болницата в гр. Никопол дефибрилатор и инструменти за спешна помощ.

С приветствие към събралите се официални лица, гости и граждани на Никопол се обърна и г-жа Маргарита Попова, вицепрезидент на Република България. Тя припомни, че тази година се навършват 20 години от установяването на дипломатически отношения между Република България и Суверенния Малтийски орден. „Защита на вярата и грижа за бедните и слабите – с тази нетленна мисия – каза вицепрезидентът г-жа Попова – рицарите-йоанити се хвърлят в титаничната битка при Никопол, защитавайки християнския свят и християнските ценности, рамо до рамо с воините на Второто българско царство, Унгария, Франция, Свещената Римска империя, Бургундия, Венеция и Генуа. На 25 септември 1396 г. българският цар Иван Срацимир отваря портите на Видинската крепост, за да посрещне християнската армия и се присъединява към нея с войниците си”. Г-жа Маргарита Попова изтъкна и огромната дейност, която Малтийският орден, чрез своето посолство в България, развива на територията на страната, работейки по над 200 проекта за доставяне на медицинска апаратура, лекарства, храни, дрехи, учебни помагала, транспортни средства за различни болнични заведения, а също и раздаване на топла храна на бедни семейства. Вицепрезидентът припомни безценната помощ на много доброволци на Ордена за справяне с последиците от катастрофалните наводнения във Варна, Аспарухово, Мизия и Малко Търново. Накрая г-жа Попова призова всички: „Нека заедно да работим в помощ на другите, в защита на вярата и с грижа за бедните и страдащите!”.
Новооткритата паметна плоча на рицарите-йоанити бе осветена от Софийско-Пловдивския епископ монс. Георги Йовчев. В края на церемонията посланик Камило Дзуколи и кметът на Никопол Емил Бебенов засадиха млади борчета в името на общия диалог и бъдещо сътрудничество.
Гражданите и гостите на Никопол имаха възможност да разгледат изложба с постери, разказваща историята на Суверенния военен орден на хоспиталиерите на Св. Йоан от Йерусалим, Родос и Малта.
Росица Златева, 20 октомври 2014
Източник: http://www.catholic-news/?p=55024