Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2017 18:14 - СЪВЕСТТА ЗАПЛАШЕНА… "Тайно и незабелязано..."
Автор: nbrakalova Категория: История   
Прочетен: 1812 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 29.03.2019 21:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Днес ПРОТЕСТАНТИТЕ[1] гледат на католицизма с далеч по-голямо одобрение, отколкото в предишни епохи. В страните, където той не е водеща религия и където католиците правят отстъпки, за да спечелят влияние, се наблюдава все по-голямо безразличие към ученията, които отделят реформираните църкви от папската йерархия. Все повече се налага мнението, че все пак ние не се различаваме толкова много по жизненоважните точки и че някоя малка отстъпка от наша страна ще доведе до по-добро разбирателство с Рим. В миналото ПРОТЕСТАНТИТЕ са ценели високо свободата на съвестта, спечелена с такива големи жертви. Поучавали са децата си да се отвращават от папството и са вярвали, че съгласието с Рим би било предателство спрямо Бога. Но каква огромна разлика има в чувствата им към него сега!

Защитниците на папството заявяват, че тази църква е била оклеветена и протестантският свят е склонен да приеме това твърдение. Мнозина настояват, че не е справедливо да се съди днешната църква заради отвратителните неща и абсурдите, типични за управлението й през вековете на невежество и мрак. Извиняват ужасната й жестокост с това, че тя е последица от варварщината на този период и изтъкват като оправдание факта, че влиянието на съвременната цивилизация я е променило.

Забравили ли са тези хора претенцията за непогрешимост, изтъквана в продължение на 800 години от тази арогантна власт? Тя ни най-малко не се е отказала от това твърдение, а го потвърждава в деветнадесети век с по-голяма категоричност от всякога. След като Рим заявява тържествено, че „църквата никога не е грешила, нито според Писанията ще смърка някога в бъдещето“ (Йохан Лоренц фон Мосхайм. Кратък курс по църковна история. Кн. 3, ч. ІІ, гл. 2, ч. 9, заб. 17), как би могла да се откаже от принципите, определяли политиката й през отминалите епохи?

Католическата църква никога няма да се откаже от претенцията си за непогрешимост. Тя твърди, че е била права, когато е преследвала хората, отхвърлили нейните догми. И няма ли да направи същото, ако й се удаде сгоден случай? Само да се премахнат ограниченията, наложени сега от светските власти, и Рим да си възвърне предишната власт, незабавно ще последва възобновяване на неговата тирания и преследване.

Много известен писател казва следното за отношението на папската църковна йерархия към свободата на съвестта и за опасностите, които заплашват особено Съединените щати от успеха на политиката й: „Много хора в Съединените щати са склонни да нарекат всеки страх от римокатолицизма фанатизъм или незрялост. Не виждат нищо в характера или отношението на католицизма, което да е враждебно спрямо нашите свободни институции, нито намират нещо фатално в рарастването му. Нека тогава първо да сравним някои от основополагащите принципи на нашето управление с тези на Католическата църква.

Конституцията на Съединените щати гарантира свободата на съвестта. Няма нищо по-скъпо или по-важно. В енцикликата си от 15 август 1854 г. Папа Пий ІХ заявява: „Абсурдните и погрешни доктрини или бръщолевения в защита на свободата на съвестта са изключително вредна заблуда – най-страшната от всички други напасти за една държава“. В енцикликата си от 8 декември 1864 г. същият папа анатемосва „онези, които утвърждават свободата на съвестта и на всяко религиозно богослужение“, както и „всички, които твърдят, че църквата няма право да използва сила“.

Миролюбивият тон на Рим в Съединените щати не говори за промяна на същността. Той е толерантен само когато е безсилен. Епископ ОКонър казва: „Религиозната свобода само е търпяна, докато стане възможно да се въведе обратното на нея без заплаха за католическия свят“ (…) Архиепископът на Сейнт Луис казва: „Ереста и неверието са престъпления. А в християнски страни (Италия и Испания например), където целият народ е католически и където католическата религия е съществена част от закона на държавата, те се наказват като всички други престъпления“.

Всеки кардинал, архиепископ и епископ в Католическата църква полага клетва за вярност пред папата, в която се намират следните думи: „Аз ще преследвам с всичките си сили еретиците, разколниците и бунтовниците срещу нашия споменат господар (папата) или споменатите по-горе негови наследници“ (Джосая Стронг. Нашата родина. Гл. 5, пар. 2-4).

Вярно е, че в римокатолическата общност има искрени християни. Хиляди в тази църква служат на Бога според цялата светлина, която имат. Те нямат достъп до Неговото Слово и затова не могат да различат истината.[Публикувано през 1888 и 1911 г. Виж Приложението.] Те никога не са виждали разликата между живата сърдечна служба и един цикъл от обикновени форми и церемонии. Бог гледа със състрадателна нежност към тези души, които са възпитани в измамна и неудовлетворяваща вяра. Той ще изпрати лъчи светлина, които да проникнат в обграждащата ги гъста тъмнина. Ще им разкрие истината, каквато е в Исус, и мнозина ще се присъединят към Неговия народ.

Но католицизмът като система не е по-близо до евангелието на Христос сега, отколкото в който и да е предишен период от историята. Протестантските църкви се намират в голяма тъмнина, иначе биха разпознали знаменията на времето. Римокатолическата църква е далновидна в плановете и в начините си на действие. Тя използва всяка възможност да разширява своето влияние и да увеличава врастта си, докато се подготвя за жестоката и решителна битка да си възвърне контрола върху света, да възобнови преследването и да премахне всичко, което протестантизмът е постигнал. Католицизмът печели влияние навсякъде. Вижте колко много нараства броят на техните църкви и параклиси в протестантските държави. Вижте колко популярни са техните колежи и духовни семинарии в Америка, така повсеместно подкрепяни от ПРОТЕСТАНТИТЕ. Вижте колко силно нараства обредността в Англия и колко много оредяват редиците на църквата й за сметка на к атолиците. Тези неща трябва да събудят опасенията всички, които ценят чистите принципи на евангелието.

ПРОТЕСТАНТИТЕ създават неразумни връзки с папството и го покровителстват. Допускат компромиси и отстъпки, на които самите католици се изненадват и не могат да разберат причината за тях. Хората затварят очите си за истинския характер на католицизма и за очакваните опасности от възвръщането на неговото върховенство. Те трябва да бъдат подтикнати да се съпротивят на настъплението на този най-опасен враг на гражданската и религиозната свобода.

Много  си мислят, че католическата религия не е привлекателна и че богослужението представлява монотонна, безсмислена серия от ритуали. Тук допускат грешка. Макар че католицизмът е изграден върху заблуда, той не е грубо и нескопосано шарлатанство. Пищната й показност и тържествените церемонии омайват сетивата и смълчават гласа на разума и съвестта. Окото е очаровано. Великолепни църкви, импозантни процесии, златни олтари, обсипани със скъпоценности светини, избрани рисунки и изящни скулптури отговарят на стремежа към красота. Ухото също е пленено. Музиката е превъзходна. Когато богатите тонове на благозвучния орган се слеят с мелодията на много гласове и се издигнат над високите куполи и колонади на грамадните катедрали, това не може да не възхити ума и да не го изпълни с благоговение и страхопочитание.

Външният блясък, разкош и тържественост, които само залъгват копнежите на поразената от греха душа, са доказателство за вътрешна поквара. Религията на Христос няма нужда от такива атракции, за да я правят привлекателна. В светлината, сияеща от кръста, истинското християнство се разкрива толкова чисто и прекрасно, че никакви външни украси не могат да добавят нищо към истинската му стойност. Пред Бога има стойност красотата на светостта, кроткият и смирен дух.

Външният блясък не е задължително показател на чиста и благородна мисъл. Възвишените идеи на изкуството, деликатната изтънченост на вкуса често живеят в светския и плътски ум. (…)

Религията на външните форми е привлекателна за необновеното сърце. Великолепието и тържествеността на католическото богослужение имат омайваща привлекателност, чрез която много хора се заблудени и започват да смятат Католическата църква за врата към небето. Единствено тези, които са стъпили здраво върху основата на истината и чиито сърца са обновени от Божия Дух, са непроницаеми за нейното влияние. Хиляди хора, които не познават Христос лично, ще бъдат подведени да приемат формите на благочестие без неговата сила. Точно такава религия желае МНОЗИНСТВОТО.

Претенцията на църквата, че има право да дава опрощение, кара католиците да се чувстват свободни да вършат грехове. А тайнството на изповедта, без което не се дава опрощение, също не води към нищо добро. Този, който коленичи пред грешен човек и разкрива в изповед най-съкровените си мисли и сърдечни копнежи, осквернява човешката си зрелост и принизява всяка благородна черта на своята душа. Когато споделя греховете на живота си със свещеник – грешен и покварен смъртен, а твърде често и опиянен от вино и разврат – снижава критерия за характера си и вследствие на това осквернява своите идеали. Представата му за Бога се принизява до подобие на грешен човек, защото свещеникът стои като представител на Бога. Тази унизителна изповед на човек пред човек е скритият извор, от който произтичат огромна част от злините, които оскверняват света и го подготвят за окончателното унищожение. Обаче за хората, които обичат да угаждат на себе си, е по-приятно да се изповядат пред друг смъртен човек, отколкото да разкриват душата си пред Бога. За човешката природа е по-лесно да й налагат наказания, отколкото да се отрече от греха. Много по-лесно е да се изтезава тялото в торба с коприва и бодливи вериги, отколкото да се разпънат плътските страсти. Плътското сърце предпочита да носи тежко иго, отколкото да се преклони пред игото на Христос.

Поразителна е приликата между Римокатолическата църква и юдейската църква от времето на Първото пришествие на Христос. Докато евреите прикрито потъпкват всеки принцип на Божия закон, външно са изключително строги в спазването на заповедите му, натоварвайки ги с изисквания и традиции, които правят послушанието неприятно и тежко. Както евреите претендират, че почитат Закона, така католиците претендират, че почитат кръста. Те възвеличават символа на Христовите страдания, докато с живота си се отричат от Този, Когото той символизира.

Папистите поставят кръстове върху църквите си, над олтарите и върху своите дрехи. Навсякъде се вижда емблемата на кръста. Навсякъде той се почита и възвеличава външно. Но ученията на Христос са погребани под огромен брой безсмислени традиции, лъжливи тълкувания и строги изисквания. Думите на Спасителя за фанатичните евреи важат с още по-голяма сила за водачите на Римокатолическата църква: „Защото свързват тежки и непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не искат даже с пръста си да ги помръднат“ (Мат. 23:4). Добросъвестните души живеят в постоянен страх от яростта на недин гневен Бог, докато много от църковните сановници живеят в разкош и сладострастни удоволствия.

Поклонението пред образи и мощи, молитвите към светиите и възвеличаването на папата са сатанински похвати да отвлича съзнанието на хората от Бога и от Неговия Син. […]

[…] Благодарение на изопачените представи за качествата на Божия характер, езическите нации стигат до убеждението, за са необходими човешки жертви, за да си осигурят благоразположението на Бога. И под различните форми на идолопоклонството са извършени чудовищни жестокости.

Римокатолическата църква, обединяваща езически и християнски церемонии и също като езичеството представяща лъжливо Божия характер, прибягва до не по-малко жестоки и отвратителни обичаи. През периода на римското върховенство са измислени инструменти за мъчение, с помощта на които хора да бъдат принуждавани към съгласие с нейните доктрини. Изгаряне на клада е очаквало онези, които не се подчиняват на изискванията й. Мащабът на кланетата ням да излезе наяве, докато не бъде разкрит в Божия съд. Под ръководството на своя Господар Сатана църковните сановници се стремят да изнамерят начини как да причиняват възможно най-големи страдания, без да прекъснат живота на жертвата. В много случаи сатанинските мъчения се повтарят до крайния предел на издръжливостта на човека, докато тялото не се откаже от борбата и страдалецът не приветства смъртта като сладко освобождение.

Такава съдба постига опонентите на Рим. За последователите си той предлага наказание с бич, изтощителен глад, самоналожени лишения от всякакъв вид и отвратителна форма. За да получат одобрението на Небето, каещите се грешници нарушават Божиите закони, престъпвайки природните закони. Учат ги да разтрогват връзките, които Бог е създал за благословение и радост в краткия им земен живот. Гробищата в църковния двор приютяват милиони жертви, прекарали живота си в напразни усилия да подчинят своите естествени склонности, да потискат като омразни на Бога всяка мисъл и чувство на състрадание към другите хора. […]

В живота на Христос не намираме никакви указания за това мъже и жени да се затварят в манастири, за да станат достойни за небето. Той никога не е поучавал, че любовта и съчувствието трябва да се потискат. Сърцето на Спасителя прелива от любов. Колкото повече човек се приближава до моралното съвършенство, толкова по-интензивна става неговата чувствителност, толкова по-остро усеща греха и по-дълбоко състрадава на съкрушените. Папата претендира да бъде заместник на Христос. Но какво общо има между неговия характер и този на Спасител? Имаме ли някакви данни Христос някога да е изпращал хора в затвора или на инструменти за мъчения, защото не са го почитали като небесен Цар? Чували ли сме да е осъждал на смърт тези, които Го отхвърлят? Когато хората от едно самарянско село не Го приемат, апостол Йоан, разгневен, пита: „Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби (както стори и Илия)?“ Исус поглежда Своя ученик със съжаление и порицава жестокия му дух с думите: „… защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, а да спаси“ (Лука 9:54, 56). Колко е различен духът на Христос от този на Неговия мним „заместник“.

Сега римската църква представя пред света блага фасада, покривайки с извинения ужасните си жестокости. Тя се е облякла в христоподобни одежди, но си остава непроменена. Всеки принцип на папството, съществувал в миналото, си остава валиден и до днес. То все още държи на създадените в най-тъмните векове доктрини. Нека никой .да не се заблуждава. Папството, което ПРОТЕСТАНТИТЕ сега са така склонни да почитат, е същото, което управлява света в дните на Реформацията, когато Божиите хора с риск за живота си се надигат, за да разобличат неговите беззакония. То притежава същото високомерие и арогантна дързост, с които преди е господствало над царе и князе и все така претендира за прерогативите на Бога. Днес духът му е не по-малко жесток и деспотичен, отколкото, когато е смазвало човешката свобода и е избивало светиите на Всевишния.

Папството е точно изявеното от пророчеството отстъпление в по-късни времена (2 Сол. 2:3,4). Част от политиката му е да приема такъв, вид, чрез който най-добре ще постигне своите цели. […] „Не трябва да се спазва обещанието, дадено на еретици или на хора, заподозрени в еретичество“ (Ленфан. Т. 1, с. 516), заявява то. Ще бъде ли призната за част от църквата на Христос тази власт, която в продължение на хиляда години е записвала историята си с кръвта на светиите?

Не случайно твърдението, разпространявано из протестантските държави, че католицизмът не се различава толкова много от протестантизма, както преди. Промяна има, но тя не е в папството. Католицизмът наистина прилича на голяма част от протестантизма днес, защото той изключително много се е изродил от дните на реформаторите.

Тъй като протестантските църкви се стремят да спечелят благоразположението на света, очите им са заслепени от фалшиво великодушие. Не осъзнават, че смятат злото за нещо добро, и неизбежната последица е, че в края ще приемат за зло всяко добро. Вместо да се надигнат в защита на вярата, веднъж предадена на светиите, сега като че ли те се извиняват на Рим заради суровото си отношение към него, молейки за прошка заради „фанатизма“ си.

Голяма група хора, дори от тези, които нямат благоприятно мнение за католицизма, нямат никакви опасения относно разширяването на неговата власт и влияние. Много от тях настояват, че преобладавалата през Средните векове интелектуална и морална тъмнина е благоприятствала за разпространяването на неговите догми, суеверия и потистичество и че по-голямата интелигентност на съвремието ни, всеобщото разпространение на знанието и нарастващата свобода по въпросите на религията не биха позволили възраждане на нетърпимостта и тиранията. Самата мисъл, че такова състояние на нещата може да се появи в нашето просветено съвремие, предизвиква присмех. Истина е, че голяма интелектуална, морална и религиозна светлина се излива върху нашето поколение. От отворените страници на Божието свято Слово върху света се излъчва познание. Но трябва да помним, че колкото е по-голяма дадената светлина, толкова по-непрогледна е тъмнината на тези, които я изопачават и отхвърлят.

Изучаването на Библията с молитва ще разкрие пред ПРОТЕСТАНТИТЕ истинския характер на папството и ще ги накара да се отвращават от него и да го избягват. Но много от тях са така самодоволни в преценката за собствената си мъдрост, че не чувстват никаква нужда смирено да търсят Бога, за да им разкрие истината. Въпреки че се гордеят с просветеността си, те непознават нито Писанията, нито Божията сила. Трябва им някакво средство да успокояват съвестта си и те се стремят към най-малко духовните и смиряващи неща. Иска им се да намерят начин да забравят Бога, но все пак да се залъгват, че Го помнят. Папството е така пригодено, че идеално посреща всички тези нужди. То е подходящо за две групи хора, които обхващат почти целия свят – тези, които желаят да бъдат спасени заради собствените си заслуги, и другите, които искат да се спасят в греховете си. В това се състои тайната на неговото влияние.

Периодът на дълбока интелектуална тъмнина е доказано благоприятен за успеха на папството. Предстои да се докаже, че периодът на голяма интелектуална светлина е също толкова благоприятен за неговия успех. В миналото, когато хората не притежават Божието слово и съответно – познание за истината, очите им са заслепени и хиляди падат в клопката, защото не виждат разпростряната пред тях мрежа. В днешното поколение много хора са заслепени от блясъка на човешките теории – „така наречената наука“. Те не виждат мрежата и се хващат в нея така лесно, сякаш са с вързани очи.Божието намерение е човекът да счита своите интелектуални способности за дар от Твореца и да ги използва в служба на истината и правдата. Но когато се подхранват гордост и амбиции и хората издигат собствените си теории над Божието слово, тогава разумът може да причини по-голяма вреда отколкото невежеството. Затова фалшивата наука в наши дни, която подкопава вярата в Библията, ще може така успешно да подготви пътя за приемане на папството с неговите привлекателни форми, както забраняването на знанието отваря пътя за неговото възвеличаване през Тъмното средновековие.

Днес в Съединените щати се надигат движения, които целят да осигурят подкрепата на държавата за институциите и плановете на църквата. В това ПРОТЕСТАНТИТЕ вървят по стъпките на католиците. Правят дори нещо повече – отварят вратата, така че в протестантска Америка папството да си възвърне върховенството, което е изгубило в Стария свят. А още по-забележителен в това движение е фактът, че планираната основна цел е налагане спазването на неделята – произхождаща от Рим традиция, която римокатолицизмът изтъква като знак за своя авторите. Именно това е духът на папството – духът на приспособяване към светските обичаи, почитането на човешки традиции повече, отколкото Божиите заповеди – който се просмуква в протестантските църкви и ги подбужда да издигнат съблюдаването на неделята по същия начин, както папството преди тях.

Ако читателят иска да разбере какви средства ще бъдат използвани в наближаващия сблъсък, трябва само да проследи архивите за средствата, които Рим е използвал за същата цел в миналото. Ако пожелае да научи как обединените католици и  ще се справят с хората, които отхвърлят догмите им, нека проучат духа, който Рим е проявявал спрямо съботата и нейните защитници.

Кралски укази, вселенски събори и църковни постановления, подкрепени от светската власт, са стъпките, чрез които езическият празник започва да се почита в християнския свят. Първата публична мярка, налагаща спазването на неделята, е законът на Константин (321 г. сл. Хр.в виж Приложението). Този едикт изисква от гражданите да си почиват в „почитаемия ден на слънцето“, но позволява на селяните да продължават земеделската си работа. Макар и абсолютно езически, този закон е наложен от императора след като той формално приема християнството.

След като императорската заповед не се оказва достатъчно силен заместител на Божия авторитет, Евсевий, епископ, търсещ благоразположението на князете и близък приятел и ласкател на Константин, разпространява твърдението, че Христос е прехвърлил светостта на съботата върху неделята. В защита на новото учение не е представено нито едно доказателство от Писанията. Самият Евсевий, без да иска, признава, че то е лъжливо и посочва истинските автори на промяната: „Всичко – казва той – което трябва да се прави в събота, ние прехвърлихме в Господния ден“ (Робърт Кокс. Съботни закони и задължения. с. 538). Но колкото и безпочвени да са аргументите за въвеждане на неделята, те одързостяват хората да потъпчат Господнята събота. Всички, които искат да бъдат почитани от света, приемат популярния празник.

С укрепването на властта на папството въздигането на неделята продължава. За известно време хората не спират да вършат земеделската си работа, когато не са на църква, и все още почитат седмия ден като почивен. Но промяната се осъществява целенасочено. На духовниците се забранява да издават присъди в неделния ден относно всякакви граждански спорове. Скоро след това на хората от всички класи е забранено да вършат обичайната си работа под заплаха на глоба за свободните и бой с камшик за робите. По-късно се издава указ богатите да бъдат наказвани с отнемане на половината имот и накрая, ако все още упорстват, да бъдат направени роби. По-низшите класи са осъждани на доживотно изгнание.

Чудесата също влизат в употреба. Сред многото такива е разказът за един земеделец, който се канел да оре нивата си в неделя и чистел ралото с желязо; и то така здраво се залепило за ръката му, че две години го разнасял със себе си, „за голяма своя мъка и срам“ (Франсис Уест. Историческа и практическа беседа върху Господния ден. с. 174).

По-късно папата постановява енорийският свещеник да съветва нарушителите на неделята и да настоява те да отидат на църква и да кажат молитвите си, за да не навлекат някое огромно бедствие върху себе си и съседите си. Църковен събор изтъква аргумента, по-късно така повсеместно възприет дори от ПРОТЕСТАНТИТЕ, че след като хора са били поразени от гръм, докато работят в неделя, значи тя трябва да е почивния ден. „Явно е – твърдят прелатите – колко недоволен е Бог, че пренебрегват този ден.“ Затова се отправя призивът свещеници и духовници, крале и князе и всички верни хора „да направят всичко възможно и да се погрижат да се възстанови почитта към този ден; и в знак на уважение към християнството още по-посветено да се спазва в бъдеще“ (Томас Морър. Беседа в шест диалога за името на Господния ден, следните точки за него и спазването му. С. 271).

Тъй като указите на съборите се оказват недостатъчни, се прибягва до светските власти – да издадат постановление, което да всее ужас в сърцата на хората и да ги накара да не работят в неделя. На един синод, проведен в Рим, всички предишни решения се препотвърждават с още4 по-голяма сила и тържественост. Включени са в църковния закон и са наложени от гражданските власти почти в цялото християнство (Хайлин. История на съботата. Кн. 2, гл. 5, ч. 7).

Но липсата на библейски основания за спазването на неделята все още продължава да създава големи затруднения. Хората оспорват правото на своите духовни водители да отхвърлят категоричното изявление на Йехова „седмият ден, който е събота на Господа, твоя Бог“, за да почитат деня на слънцето. Налага се да се използват други методи, за да се доставят липсващите библейски доказателства. Един ревностен защитник на неделята, който към края на дванадесети век посещава църквите на Англия, среща съпротивата на верните свидетели за истината. И усилията му са така безплодни, че напуска страната за известно време и отчаяно търси начини да наложи ученията си. Когато се връща, липсата е запълнена и след това усилията му се увенчават с огромен успех. Той донася със себе си свитък с претенцията, че той идва от самия Бог и съдържа нужната заповед за спазването на неделята, заедно със страшни заплахи, които да сплашат непокорните. За този скъпоценен „документ“ – толкова долен фалшификат, колкото и традицията, която поддържа – се твърди, че е паднал от небето и че е намерен в Ерусалим на олтара на св. Симеон на Голгота. Но всъщност източникът от който произлиза, е папският дворец в Рим. През всички епохи папската йерархия е смятала измамите и подправянето на документи за законни средства, чрез които да увеличава властта и благосъстоянието на църквата.

Свитъкът забранява работата от деветия час – три часа – в събота следобед до изгрева в понеделник и се твърди, че авторитетът на тази заповед е потвърден с много чудеса. Докладва се, че работещи след определения час хора са били поразени с парализа. Един мелничар, който се опитал да смели зърното си, видял, че вместо брашно, излиза поток от кръв, а мелничното колело спряло, въпреки напора на водата. Една жена, която сложила тесто във фурната, видяла, че е сурово, когато го извадила, въпреки че фурната била изключително гореща. Друга, която била приготвила да пече тесто в деветия час, но решила да го остави до понеделник, открила, че на следващия ден то било направено на хлябове и опечено по свръхестествен начин. Един мъж, който изпекъл хляб след деветия час в събота, когато го разчупил на следващия ден видял, че от него потича кръв. С такива абсурдни и суеверни измислици поддръжниците на неделята се стараели да обосноват нейната святост (Роджър де Ховеден. Летописи. Т. 2, с. 526-530).

В Шотландия, както и в Англия, се осигурява по-голяма почит към неделята, като я съчетават с част от древната събота. Но времето, което се изисква да бъде спазвано свято, варира. Един указ от краля на Шотландия обявява, че „съботата от дванадесет часа на обед трябва да бъде смятана за свята“ и чак до понеделник сутринта никой не трябва да се занимава с никаква делова работа (Могет. с. 290, 291).

Но въпреки всички усилия да се докаже светостта на неделята, самите паписти публично признават Божествения авторите на съботата и човешкия произход на обичая, с който тя е била заменена. В шестнадесети век папски събор ясно заявява: „Нека всички християни да помнят, че седмият ден е осветен от Бога и е бил възприет и спазван не само от евреите, но и от всички други, които твърдят, че се покланят на Господа; ние, християните обаче променихме тяхната събота в Господния ден“ (Пак там. с. 281, 282). Хората, които са фалшифицирали Божия закон, съзнават ясно какво са направили. Те съзнателно поставят себе си над Бога.

Една поразителна илюстрация на римската политика към инакомислещите е продължителното и кърваво преследване на валденсите, някои от които са спазвали съботата. И други са страдали по сходен начин заради верността си спрямо четвъртата заповед. Историята на църквите на Етиопия и Абисиния е особено показателна в това отношение. Сред мрака на Тъмните векове християните от Централна Африка са забравени от света и в продължение на много векове свободно изповядват вярата си. Но в края на краищата Рим научава за съществуването им и императорът на Абисиния скоро е подлъган да признае папата като заместник на Христос. Следват още компромиси. Издаден е указ, забраняващ спазването на съботата под страх от най-строги наказания (Майкъл Гедес.История на църквата в Етиопия. с. 311, 312). Но папската тирания скоро става толкова унизителен хомот за абисинците, че те решават да я съборят от врата си. След ожесточена борба, папистите са изгонени от владенията им и древната вяра е възстановена. Църквите се радват, че са си възвърнали свободата и никога не забравят научения урок за измамите, фанатизма и деспотичната власт на Рим- Стига им да останат в уединеното си царство, неизвестни за останалото християнство.

Африканските църкви държат на съботата така, както е държала и папската църква преди пълното си отстъпление, която, макар че е спазвала седмия ден според Божията заповед, не е ре работила и в неделя според традицията. Когато придобива върховна власт обаче, Рим потъпква Божията събота, за да издигне своята. Но църквите на Африка, скрити почти хиляда години, не участват в това отстъпление от вярата. Когато попадат под влиянието на Рим, те са принудени да изоставят истинската и да възвеличат фалшивата събота. Но веднага щом си възвръщат независимостта, започват пак да изпълняват четвъртата Божия заповед (виж Приложението).

Тези архиви от миналото ясно разкриват враждебността на Рим към истинската събота и към нейните защитници, както и използваните от него средства да въздига традицията, която сам е създал. Божието слово учи, че тези сцени ще се повторят, когато римокатолици и ПРОТЕСТАНТИ се съюзят за въздигането на неделята.

Пророчеството от Откровение, 13 глава заявява, че властта, символизирана чрез „звяра с агнешките рога“, ще принуди „земята и живеещите на нея“ да се покланят на папството – символизирано там чрез подобния на леопард „звяр“. Освен това двурогият „звяр“ ще казва „на земните жители да направят образа на звяра“. Ще заповядва на всички – „малки и големи, богати и бедни, свободни и роби“ – да приемат „белега на звяра“ (Откр. 13:11-16). По-горе беше доказано, че Съединените щати са силата, символизирана чрез двурогия звяр, и че това пророчество ще се изпълни, когато те наложат спазването на неделята, която Рим изтъква като специално потвърждение на своето върховенство. Но САЩ няма да бъдат единствените в преклонението си пред папството. Влиянието на Рим в страните, които някога са признавали неговото владичество, далеч не е унищожено. А пророчеството предсказва възвръщане на властта му. „Видях една от главите му, като че ли смъртно ранена, но смъртоносната му рана оздравя; и цялата земя, удивена, отиде след звяра“ (ст. 3). Нанасянето на смъртоносната рана се отнася за поражението на папството през 1798 г. След това, казва пророкът, „смъртоносната му рана оздравя; и цялата земя, удивена, отиде след звяра“. Апостол Павел заявява ясно, че „човекът на греха“ ще продължи да съществува до Второто пришестиве (2 Солунци 2:3-8). До самия край на времето той ще продължава да мами хората. Авторът на книгата „Откровение“ казва по отношение на папството: „И ще му се поклонят всички земни жители – всеки, чието име не е записано в книгата на живота“ (Откр. 13:8). Както в Стария, така и в Новия свят на папството ще бъде отдадено поклонение чрез освещаване на неделята, основаващо се единствено на авторитета на Католическата църква.

Това свидетелство е представяно на света от изучаващите пророчеството в Съединените щати от средата на ХІХ в. насам. От разгръщащите се днес събития личи, че предсказанието бърза към своето изпълнение. Протестантските проповедници представят същите твърдения за Божествения авторитет, изискващ съблюдаването на неделята, при същата липса на доказателства от Писанието – също както и папските водители, които са фабрикували чудеса, за да заместят липсата на изричната Божия заповед. Твърдението, че Бог наказва хората заради нарушаването на неделята – фалшивата събота – ще се повтори: то вече започва да се разпространява. Бързо набира сили движението за налагане спазването на неделята.

Римокатолическата църква е невероятна в проницателността и коварството си. Тя може да предвиди какво ще стане. Изчаква удобен момент, виждайки че ПРОТЕСТАНТСКИТЕ църкви й отдават чест, като приемат фалшивата събота и че се подготвят да я наложат точно със същите средства, каквито самата тя е използвала в отминалите времена. Тези, които отхвърлят светлината на истината, ще потърсят помощта на тази самозвана „непогрешима“ власт, за да въздигнат една традиция, която тя е създала. Не е трудно да се отгатне с каква огромна готовност Рим ще се притече на помощ на ПРОТЕСТАНТИЗМА в това дело. Кой по-добре от папството знае как да се оправя с непокорните на църквата.

Римокатолическата църква с всичките й подразделения по целия свят, представлява една огромна организация, контролирана и предназначена да служи на интересите на папския престол. Редовно причестяващите се милиони католици от всяка държава на земното кълбо са обучени в абсолютна вярност на папата. Независимо от националността и държавното управление, те трябва да поставя авторитета на църквата над всички други. Дори ако дадат клетва за вярност към държавата, преди нея стои обетът за подчинение на Рим, който ги освобождава от всяка неблагоприятна за интересите му клетва.

Историята представя доказателства за ловките му и неуморни усилия да се намесва прикрито във вътрешните работи на държавите. А след като придобие влияние, започва да осъществява собствените си цели, дори ако трябва да загинат и князе, и народи. През 1204 г. папа Инокентий ІІІ изтръгва от Педро ІІ Арагонски следната необичайна клетва: „Аз, Педро, Араговски крал, заявявам и обещавам да бъда винаги верен и покорен на моя господар папа Инокентий, на неговите католически приемници и на Римската църква, и предано да държа кралството си в подчинение на не го, като защитавам католическата вяра и преследвам покварените еретици“ (Джон Даулинг. История на католицизма. Кн. 5, гл. 6, ч. 58 155). Тази мисъл е в съгласие с твърденията относно властта на римския понтиф, „че той има законното право да сваля императори“ и „че може да освобождава поданиците от задължението им за вярност към неправедни владетели“ (Мосхайм. Кн. 3, раздел 11, ч. 2, гл. 2, подразд. 9, бележка 17; виж също Приложението).

И нека да не забравяме: Рим се хвали с това, че никога не се променя. Принципите на Григорий VІІ и Инокентий ІІІ са все още принципи на Римокатолическата църква. И стига само да има власт, тя би ги приложила със същата енергия сега, както и в миналите векове. ПРОТЕСТАНТИТЕ изобщо нямат представа какво правят, когато приемат помощта на Рим за възвеличаване на неделята. Докато те възнамеряват да постигнат целта си, Рим цели да възстанови властта си и да си възвърне изгубеното върховенство. Щом веднъж в Съединените щати се установи принципът, че църквата може да използва или да контролира държавната власт; че може да се налагат религиозни традиции чрез светски закони; накратко, че властта на църква и държава може да контролира съвестта – тогава триумфът на Рим в тази страна сигурен.

Божието слово е предупредило за надвисналата опасност. Ако не му се обърне внимание, ПРОТЕСТАНТСКИЯТ СВЯТ ще научи какви са истинските цели на Рим едва когато стане твърде късно да избегне капана. ТОЙ НЕЗАБЕЛЕЖИМО УКРЕПВА ВЛАСТТА СИ. Ученията му упражняват влияние в законодателните събрания, в църквите и в сърцата на хората. Той изгражда извисените си и масивни постройки, в чиито тайни подземия ще се повторят предишните гонения. ТАЙНО и НЕЗАБЕЛЯЗАНО събира сили, за да постигне собствените си цели, когато дойде неговото време да нанесе удара. Всичко, което иска, е изгодна позиция и вече я получава. Скоро ще видим и ще почувстваме каква е целта на римската стихия. Всеки, който вярва в Божието слово и му се покорява, ще си навлече с това осъждане и преследване.

Е. Уайт. Великата борба. Съкрат. изд., С., 2017


[1] Курсив гл.букви мой, Н.Б. 



Гласувай:
3



1. hristiqnskaprosveta - Много измишльотини съдържа този ...
18.12.2017 12:56
Много измишльотини съдържа този текст. Първо католическата църква няма претенцията да е безгрешна, понеже учението на което се крепи е Христос, а Божият Син е безгрешен и съвършен. Второ не смятам, че папата също е безгрешен, погрешната представа на протестантите за папската институция е безкрайно погрешна. Папата е Exchatedros - т. е. "незаблудим" относно догмата на вярата, които гласи, че Христос е Бог, който е дошъл в плът и е умрял за нас на кръст. Тази незаблудимост идва от факта, че Бог не би поставил някой начело на църковната йерархия , които не знае кой е Сина Му. Трето преследванията на хора в Средновековието и изгарянето им на кладите е политически процес между тогавашните феодално - буржоазни сенатори и политици и социално - революционно настроените селяни искащи свобода на земята си и независимост от монархиите поддържащи властта на сенаторите - феодали плащащи на краля данъци. Църквата е имала най - малко интерес от това да убива собствените си миряни, нека помислим малко повече с мозъците си - ако католиката искаше да изгаря хора на кладите, какъв е смисълът от това да изисква църковен десятък от вярващите при положение, че тях вече ги няма?

Крайно време е тази антикатолическа истерия да спре и хората да осъзнаят, че реалните проблеми и на православната и на католическата и на протестантската църкви не са различията помежду им, а социалните и икономически проблеми причинени от войните и бедността на земята.
цитирай
2. nbrakalova - Към 1. hristiqnskaprosveta - Много измишльотини съдържа този ...
19.12.2017 12:16
Благодаря за интереса към споделения текст.
Далеч съм от желанието за оспорване. На фона на фактите от миналото и с времето пред нас, ще се види коя от двете тенденции е истинската. Нещо като "времето произнася присъда".
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1624769
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031