Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2017 22:08 - 500 години Реформация (1517 - 2017)
Автор: nbrakalova Категория: История   
Прочетен: 1897 Коментари: 10 Гласове:
7

Последна промяна: 19.10.2017 22:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

РЕФОРМАЦИЯТА, СЕКУЛАРИЗАЦИЯТА И НАЦИОНАЛНООБРАЗУВАЩИТЕ ПРОЦЕСИ В ЕВРОПА ПРЕЗ ХVІ ВЕК 

Реформацията е едно от магистралните явления в световната история с далеч отиващи последици. Нейният смисъл не се ограничава в промените, настъпили в организационната структура и доктриналната система на западното християнство. Тя е свързана с появата и утвърждаването на нов тип религиозно съзнание, преместване на ударението от пасивната фиксация върху отвъдното към земните религиозни и материални интереси. В началото на Новото време (границата между ХV-ХVІ в.) ролята на религията в европейските общества се засилва. Протестантската Реформация, разгърнала се в страните от Централна, Северна и Западна Европа, съответно на Контрареформацията (или католическа Реформация), е израз на това развитие. Реформацията преодолява символическите граници на историческата религия, универсалистките претенции на папството, насочва религиозната мотивация не само към доктринално обновление (представено като връщане към първоначалното християнство и Писанието като единствен източник и оправдание на вярата), насочва своята енергия и към преобразования на света. Това разкрива възможности за големи промени и напредък в стопанската, политическата, образователната и културната област. Религията в голяма степен се обвързва с индивидуалната инициатива и реализация. Новият тип религия има в по-голяма степен индивидуална насоченост, без да се отричат нейните социални и политически характеристики.

През ХV в. духовният живот в Западна и Централна Европа претърпява дълбоки промени. След неуспешни опити на йерарсите на римокатолическата църква да извършат вътрешно очистване и обновление, в редица страни се появяват широки движения, които се опълчват на нейното господство. Водачите на Реформацията настояват за връщането на църквата към нейната първична чистота и скромност, за ново отношение на вярващите към религията, за пряко общуване с Бога. От първата трета на ХV в. привържениците на Реформацията биват наричани „протестанти“. Всъщност те създават ново християнско изповедание, което се разпространява широко, вътре в него се появяват течения, които се различават по отношение на вероучението и организацията на църквата. След продължителни конфликти и даже войни се стига до разделянето на Западна и Централна Европа на католическа и протестантска. В ред страни се оформят национални църкви, оглавени било от духовни йерарси или от самите владетели. Реформационното движение дава определен тласък на формирането на националното чувство, на държавата-нация. От друга страна протестантската етика, която набляга върху трудолюбието, скромността, спестовността, допринася за развитието на новите капиталистически икономически отношения, които впоследствие стават господстващи в Европа и Северна Америка.

Близо хиляда години в Западна и Централна Европа господства римокатолическата църква. Тя монополизира духовния живот и е основния морален авторитет. Католическите свещеници проповядват словото Божие на неразбираемия за огромното мнозинство от миряните латински език. Всяко отклонение от догмите и критика по отношение на църковните йерарси се преследва свирепо от създадената през ХІІІ в. Инквизиция. В течение на векове римските първосвещеници – папите водят борба за политическо надмощие с най-силните владетели – френски и английски крале, германски императори. Но към ХV в. влиянието и авторитетът на Рим почват да западат. Голям удар на авторитета на римокатолицизма нанася „голямата схизма“ от 1309-1378 г., когато папи и антипапи в Рим и Авиньон взаимно се отричат.

Миряните виждат как често висшите духовници имат начин на живот, който е в разрез с Христовите предписания, как тънат в разкош и разврат. В това отношение някои от ренесансовите папи, като Александър VІ Борджия, станал прословут с развратен и даже престъпен живот и неговите деца, стават нарицателен пример.

Още през Средновековието се правят опити да се реформира католическата църква отвътре. Създават се т. нар. просешки монашески ордени (проповядващи апостолска бедност) – на св. Франциск Асизки и св. Доминик, но те скоро се превръща в оръдие на папството срещу еретическите движения.

През втората половина на ХІV в. английският теолог ДЖОН УИКЛИФ (1320-те – 1384) се обявява против злоупотребите на духовенството и заявява, че не църквата, а Библията трябва да бъде върховен авторитет. Той подлага на съмнение причастието, практиката на продажба на индулгенции – опрощаване на греховете, настоява църквата да се освободи от натрупаните богатства. Уиклиф превежда Библията на говоримия английски език и праща своите последователи – лолардите (бедни свещеници), да я разпространяват из страната. Уиклиф е пощаден поради застъпничеството на кралската власт, но близо 1400 негови последователи са изгорени на кладата. Въпреки това идеите на Уиклиф се разпространяват из Европа.

Идеолог на религиозната промяна в Централна Европа става чешкият теолог ЯН ХУС (1371-1415). Преподавател по теология в пражкия Карлов университет той чете проповеди, в които иска връщане към първоначалното християнство, изравняване на правата на духовници и миряни, отмяна на търговията с индулгенции. Хус е осъден като еретик от Констанцкия събор и изгорен. Но неговите последователи почти две десетилетия водят война срещу германското и папското влияние в Бохемия (Чехия), накрая са разгромени и там се възстановява римокатолицизъм.

На 31 октомври 1517 г. един августински монах и преподавател в университета в германския град Витенберг на име МАРТИН ЛУТЕР (1483-1546) заковава на вратите на Крепостната църква документ, известен като „95 тези“. В тях той осъжда търговията с индулгенции – опрощаване на греховете чрез заплащане (това е един от начините да се събират средства за построяване на най-големия католически храм „Св. Петър“ в Рим). Това събитие слага начало на Реформацията – на отделянето на римокатолическата църква на голяма част от християните в Централна и Западна Европа и създаването на нова църква. Син на богат селянин и миньор от Айслебен (Саксония), Лутер първоначално учи право в Ерфуртския университет. През 1505 г., повален от удар на мълния, той дава обет да стане монах. От 1508 г. преподава философия и теология в университета във Витенберг. По време на посещение в Рим Лутер е поразен от разкоша и развалата на папския двор. Лекциите и проповедите му се основават на посланията на апостол Павел и на учението на св. Августин за вярата и Божието благоволение. По време на диспути с католически духовници Лутер заема по-ясни позиции.

След това Лутер написва „Обръщение към християнските благородници“ (в което призовава за съпротива срещу папството и за реформи), „Свободата на християнина“ (за спасение на душата не чрез добри дела, а единствено чрез вярата), „Вавилонският плен на църквата“ (отричане на причастието). В „Поробената воля“ Лутер пише „… не само че всички без изключение са виновни в Божиите очи, но те са и роби на греха, поради което са осъдени… Всеобщото робство на греха включва и онези, които изглежда са най-добрите и най-почтените. Независимо колко добродетелен е човек, това няма нищо общо с познаването на Бога… Спасението на грешния свят е по Христовата благодат, единствено чрез вяра… „Свободната воля“ е безсмислена, защото спасението е единствено чрез Христос… Цялото Писание издига Христос като единствения път на спасение. Всеки, който е без Христос, е под властта на Сатаната, греха, смъртта и Божия гняв. Единствено Христос може да ни избави от царството на тъмнината. Ние не се спасяваме чрез собствени сили, а само по Божията благодат“.

Папата отлъчва Лутер от църквата, но той изгаря папската була публично. Император Карл V призовава Лутер на събора във Вормс през 1521 ж., но той отказва да отстъпи от своите позиции. Обявеният за еретик Лутер е укрит от своя покровител – княза на Саксония Фридрих Мъдри, където превежда на немски език Библията. През 1525 г. Лутер се оженва за Катарина Бора, бивша монахиня, от която има пет деца. С издаването на Аугсбургското изповедание (1530 г.) написано главно от Лутеровия последовател Филип Меланхтон, се оформя новата протестантска църква. Лутер е поразен от ужасите на Селската война (1523-1525 г.), в определена степен предизвикана от неговия пример и призовава князете да се разправят с бунтовниците с крайна жестокост. Реформацията престава да бъде народно дело и разчита предимно на князете. Религиозният компромис от Аугсбург (1555 г.) завършва лутеранската Реформация. Като религиозен водач Лутер проявява нетърпимост към другите протестантски направления. Едно от най-големите постижения на Лутер е преводът на Библията (завършен през 1532 г.), с който започва формирането на литературния немски език.

Лутер става пръв водач на Реформацията, който твърди, че вярата е лична връзка между християнина и Бог, че благодатта и спасението на душата се получава непосредствено от Бог без посредничеството на църквата и зависи от дълбоката вяра, а не от делата на християнина. Според Лутер християнинът не може да постигне вечно спасение чрез собствени усилия, чрез добри дела, а единствено по Божия милост. Библията, казва Лутер, е единствен водач на християнина, папството и много ритуали и нямат място, тъй като не са споменати в нея. Самият вярваш трябва да търси истината и да съди за нея в съответствие със Светото писание. Пасторите – протестантските духовници, са само наставници на вярващите. От лутеранските храмове се прогонва разкошната украса и сложен ритуал, вместо това основно място заема проповедта на словото Божие.

Съпротивата на Лутер срещу папството има широк отзвук – тя отговаря на широките обществени настроения. Князете и рицарите гледат със завист на огромните богатства на църквите и манастирите, бюргерите (градските жители) и селяните искат евтина и демократична църква. През това време реформационното движение в германските земи се разгаря – от църквите се изхвърлят иконите и култовите предмети. Публикувани са голям брой съчинения и брошури, които се разпространяват масово благодарение на книгопечатането. Появяват се по-радикални водачи като Томас Мюнцер, анабаптист (привърженик на повторно кръщение в зряла възраст), който проповядва общност на имуществата и републиканско управление.

Икономическият аспект на Реформацията е от особено значение – католическата църква в много европейски страни е най-големият (колективен) собственик – съсредоточила е в своите ръце огромни имоти (основно поземлена собственост и съответните приходи от нея, сгради, съкровища). Желанието да се заграбят тези богатства често определя и избора на едни или други владетели, възприели Реформацията.

Реформацията не само разделя германските държави, но води и до въоръжено противопоставяне. През 1523 г. избухва въстание на рицарите, решени да отнемат от епископите властта и богатството. Една година след техния разгром голяма част от германските земи е обхваната от селска война (1524-1526 г.). Отреди на въстаналите селяни, подкрепяни от градския плебс, нападат и разграбват манастирите и замъците, настояват за отмяна на феодалните задължения. Въстанието е в определена степен подготвено от Лутеровата съпротива срещу католическата църква, но той ужасен от неговия размах и крайности, го осъжда и застава на страната на князете. Те потушават протеста с кръв, над 100 000 селяни са избити. От тогава насетне Лутеранската реформация се свързва с управниците.

През 1530 г. Филип Меланхтон представя на имперския райхстаг в Аугсбург изложение вероучението на Лутер – Аугсбургско изповедание, основен документ на лутеранството.

Друг важен център на протестантската Реформация през първата половина на ХVІ в. става Швейцария. Неин водач първоначално е свещеникът от Цюрих ХУЛДРИХ ЦВИНГЛИ (1484-1531), който независимо от Лутер стига до сходни виждания. В своята църква Цвингли изхвърля литургията, изповедта, безбрачието на духовниците, украсата и образите, чете проповеди основани на Библията. Цвингли загива във войната между католическите и протестантски кантони в Швейцария.

Централна фигура на Реформацията в Швейцария и Европа става Жан Калвен или Калвин, както е латинизираната форма на неговото фамилно име (1509-1564). Родом французин, той учи право в Парижкия университет, а през 1536 г. написва книгата „Институции на християнската религия“. Основно в учението му е ударението върху предопределението – някои души (избраните) са предопределени за вечен живот, а другите са прокълнати. Спасението е акт на Божията воля и не може да бъде заслужено чрез добри дел и праведен живот. Те са знак з бъдещото спасение още приживе, а не причина за него. Противниците на Калвин заявяват, че доктрината за предопределението е опасна, защото подтиква хората да действат безотговорно. Защо да водят праведен живот, ако Господ е предопределил съдбата им? На това Калвин отговаря, че хората ще водят праведен живот, за да докажат, че Бог ги е избрал за спасение. Замогването, житейския успех по такъв начин не само се оправдават, но са желателни и в това отношение калвинизмът се различава от другите световни религии, чието отношение към богатството не е положително. Но Богатството като дар Божи не трябва да се прахосва, да се пилее за охолен и разкошен живот, за лукс, а да се пази, спестява и все повече умножава. Протестантската трудова етика и легитимирането на богатството Макс Вебер свързва с ранните успехи на капитализма именно в североевропейските протестантски страни. В Женева, която става европейски център на неговото учение, Калвин установява режим н сурова дисциплина и нетърпимост към отклонения от пуританския морал, наричат го „женевски папа“.

Идеите на Лутер и Калвин се разпространяват в страните от Централна и Западна Европа. Реформацията не трябва да се разглежда тясно и да се свежда до дейността на великите реформатори. Ако тя добива такива измерения и води до толкова важни промени, това се дължи на обстоятелството, че зад тях застават мощни социални сили. Протестантската Реформация не трябва да се разглежда и само като промяна и нова форма на отношение на владетелите към църквата. Тя дължи своите измерения и влияние и на обстоятелството, че засяга всички социални групи, че навлиза дълбоко в живота на обикновените хора.

Реформацията в Англия, макар и предшествана от идеите и дейността на Уиклиф, на Тиндал и лолардите, се извършва на пръв поглед по случайна причина, като осъществяване на една прищявка на крал Хенри VІІІ. В началото на Реформацията е правоверен католик и даже написва съчинение против Лутер. За това папа Климент VІІ му дава титлата defensor fidei или „защитник на вярата“. Но по ирония на историята именно „защитникът на вярата“ започва Реформацията в Англия и я превръща в най-голямата европейска протестантска страна. Когато папата отказва да разреши развода с първата му жена, Катарина Арагонска, леля на свещения римски император и крал на Испания Карл V, най-могъщия християнски владетел, от която 18 години няма мъжки наследник, Хенри VІІІ решава да скъса с Рим. Между 1529 и 1536 г. кралят поставя църквата под свой контрол – глава на реформираната Англиканска църква става самият той, а духовен глава (primas) – Кентърберийския архиепископ. Но тя остава доста близо до теологията, организационното устройство и богослужението на католическата църква. Макар че управлява самовластно, Хенри VІІІ смята за нужно да поиска парламента да узакони новото положение със Закона за върховенството от 1534. Манастирите са затворени, а земите и богатствата им са конфискувани от краля. Хенри VІІІ се нуждае от пари, тъй като има амбицията да построи силна военна флота. Земите са разпродадени на аристократи, търговци, заможни граждани. В това отношение Реформацията се превръща в най-голямото прехвърляне на собственост от едни ръце в други. Тази експроприация на църковните имоти за пръв път е означена с получилото по-сетне многосмисловост понятие секуларизация.

Има историци, които поставят под съмнение доколко революционна е била Реформацията в това отношение. Действително през Средните векове има множество случаи, когато светската власт, монарсите, посягат върху имотите на църквата. Такива случаи има в политиката на византийските императори, на каролингските владетели, на френските крале, дори „католическите“ крале на Испания Фердинанд и Изабела посягат върху имотите на военните монашески ордени и на практика елиминира властта на папството в своята държава. Дори и твърдият защитник на каузата на католицизма германския император Карл V експроприира голямото Утрехтско епископство в Нидерландия.От тази гледна точка, когато през 1520 г. в своето обръщение към германските благородници Лутер призовава да бъдат секвестирани излишните имоти на църквата и да бъдат използвани за благотворителни цели, може да изглежда, че той не предлага нещо революционно и ново. Но в скоро време призивът му е подхванат от много важни германски градове и от князете. Тази практика се прилага и в другите страни, в които църквата се реформира. А в редица от тях към това време църквата се е превърнала в най-големия отделен (макар и колективен) собственик. Отнемането на манастирските  и църковни земи в Северна и Централна Европа, се превръща на практика в най-голямото прехвърляне на земи от едни ръце в други, като се има предвид, че през късното Средновековие те съставляват около една трета от поземлената собственост, да не говорим за другите богатства на църквата.

При царуването на по-голямата дъщеря на Хенри VІІІ, Мери І (1553-1558), има кратко възстановяване на католицизма. Преследванията срещу протестантите, включително изгаряне на клада на епископи, й спечелва прозвището „кървавата Мери“. При царуването на сестра й Елизабет І (1558-1603) Англиканската църква е възстановена и окончателно оформена. Тази кралица опитва да намери компромисно решение на църковното устройство, но срещу него по-късно се обявяват и католическите и протестантски екстремисти. През втората половина на ХVІ в. Англия става най-голямата протестантска държава в Европа, опора на протестантите в другите европейски държави.

Ако английската Реформация се родее с лутеранството, по-радикалната Калвинова Реформация се разпространява във Франция, някои германски държави, Холандия, Шотландия. През 30-те години на ХV в. в скандинавските държави (Швеция, Дания, Норвегия) се налага като господстваща лутеранската църква. Реформационните идеи проникват в Полша, Бохемия (Чехия), Унгария.

По време на Реформацията папството и правоверните католици действат да възстановят духовното единство на Европа и воюват с протестантите, които смятат за еретици. Движението за обновление на католическата църква и противопоставяне на протестантството става известно като „католическа реформация“ или „контрареформация“.

Особено активни в обновлението на католическата църква са папите Павел ІІІ, Юлия ІІІ и Пий ІV. През 1545 г. е свикан църковен събор в гр. Трент (от 1547 г. в Болоня), който заседава с прекъсвания 18 години. Той приема повече решения, отколкото всички предшестващи събори – в отговор на протестантските атаки съборът потвърждава върховенството на папите и тяхната абсолютна власт, традиционната католическа доктрина, укрепва властта на епископите, засилва контрола върху монасите и свещениците, чието безбрачие се запазва. Заедно с това съборът решава да се уредят финансите и управлението на църквата, да се отмени търговията с индулгенции, да се обучават по-добре свещениците. Макар че неговите решения по въпросите на религиозната доктрина са твърде консервативни – потвърждава се положението, че истината извлечена от католическата традиция е същата като тази в Библията и че само църквата може да тълкува Светото писание, сборът позволява на Римокатолическата църква да посрещне предизвикателството на протестантството, да възстанови и продължи своето влияние през следващите векове. Основно значение имат решенията за промените в организацията на католическата църква – на монашеските ордени, на епископските назначения и власт, на обучението на духовенството, на богослужебните книги, на тържествената църковна служба – месата. Възстановява се дисциплината в църквата като цялата йерархия е подчинена на папството. В резултат на решенията на Трентския събор и проведените реформи римокатолическата църква се очиства от „развалата в главата и членовете“, критикувани от протестантските реформатори и възстановява в значителна степен своето влияние.

По подобие на испанската инквизиция (създаден през ХV в.) папа Павел ІІІ учредява като важно средство на Контрареформацията инквизиция с център в Рим. Обвинените или подозираните в ерес са принуждавани с мъчения да признават своите грехове. Присъдите били най-често смърт „без да се пролива кръв“, т.е. чрез изгаряне на клада. Инквизицията успява да премахне протестантството в Италия, противопоставя се на интелектуалните заплахи към традиционната религия – бунтовния философ Джордано Бруно е изгорен на клада, Николай Коперник и Галилео Галилей, които застъпват хелиоцентричната система, са обявени за еретици. Въвежда се строга цензура – от 1559 г. се съставя „Индекс на забранените книги“, които правоверните католици не трябва да четат. Книгите съдържащи еретически положения подлежат на изгаряне. („Индексът“ е премахнат едва през 1966 г.)

Възникват нови монашески ордени, чиято цел е възстановяването и разширяването на влиянието на католицизма. През 1534 г. е основан йезуитския орден (Обществото на Иисуса) в подкрепа на папството, за борба срещу ересите и за мисионерска дейност. Испанският аристократ и войник Игнасио Лойола (дон Иниго Лопес де Рекардо Лойола) е тежко ранен през 1521 г. По време на продължителното лекуване той преживява религиозно обръщение и прекарва една година в молитва, самобичуване в една пещера край Барцелона и в служене на болните и бедните. Тогава той написва книгата си „Духовни упражнения“, посветена на размисъл и правила за овладяване на страстите и греха, за доближаване на душата до Бога. Лойола отива на поклонение в Рим и Ерусалим, след това учи в испански университет и в Париж. На 15 август 1534 г. в един параклис на Монмартр, в Париж, Лойола заедно с шепа последователи дават обет за служба като духовни рицари ad maiorem Dei gloriam („за още по-голяма слава на Бога“). Така се основава „Обществото на Иисус“ – монашески орден, който се подчинява на строга дисциплина и самоотричане, на пълно подчинение на папата и на висшестоящите. През 1540 г. орденът на йезуитите е официално признат от папа Павел ІІІ и става основно острие на Контрареформацията. Йезуитите отделят особено внимание на мисионерската дейност и образованието.

Членовете на ордена се подчиняват на строга дисциплина и се заклеват в пълна покорност на папата и скоро той се превръща във влиятелна сила в църквата. Пръв ръководител – генерал на ордена е самият Лойола, който въвежда военен ред. Противно на другите монашески братства йезуитите не се отделят от обществото, а действат в него. Дейността му е насочена към спечелване на тайно влияние върху владетелите и аристокрацията. Йезуитите разгръщат мисионерска дейност от Мексико и Перу до Китай и Япония и привличат към църквата нови членове. Особено внимание отделят те на образованието – организират множество училища и колежи, в които обучават децата на управниците. Методите на йезуитите – установяване на подмолно влияние, безогледните действия срещу противниците на католицизма скоро предизвикват отрицателни реакции – приписва им се фразата „Целта оправдава средствата“. Самата дума „йезуит“ става нарицателна за интригант и лицемер, постигащ целите си с подмолни средства.

Към средата на ХVІ в. половината от германските князе прегръщат протестантството. През 1547 г. император Карл V започва война срещу тях, за да ги върне към католичеството, но не успява да се наложи. Стига се до мир, подписан в Аугсбург през 1555 г., който въвежда компромисната формула cuius region, eius religio, или „чиято е властта, негова е вярата“. Всеки княз получава право да определи официалната религия в неговите владения и с това се признава религиозното разделение на германските държави.

Религиозни войни се водят във Франция между католици и протестанти-хугеноти между 1562 и 1594 г. И двете страни са водени от видни аристократични семейства, които опитват да наложат своето влияние над последните слаби крале от династията Валоа. В хода на войните се извършват кланета, включително такова чудовищно изстъпление като Вартоломеевата нощ през 1572 г., когато са изклани 25 000 хугеноти. Деянието е одобрено от папата, който даже заповядва да бъде сечен специален възпоменателен медал.

През втората половина на ХVІ в. има процес на промени и приспособяване. Някои владетели минават от една към друга форма на протестантизъм, в някои случаи има връщане към католицизма (царуването на Мери І в Англия, Анри ІV във Франция).

Към началото на ХVІІ в. се очертават границите между протестантството и католицизма в Европа, в основни линии запазили се и днес. Протестантските изповедания се утвърждават в Англия, Шотландия, Скандинавските страни, северните части на Германия. Католицизмът запазва своите позиции в Италия, Испания, Франция, Ирландия, Австрийската империя (и нейните наследници), южните германски земи, Полша.

Протестантството набляга върху индивидуалното религиозно съзнание и индивидуалните добродетели на вярващите, католицизмът поощрява колективното чувство и сляпата вяра и подчинение. В този смисъл те влияят върху формирането на националния характер и идентичност.

Реформацията е по същество една революционна промяна в западното, римокатолическо, християнство през ХVІ век. Тя отива по-далеч от отхвърлянето на върховенството на папството в духовните, а и светските дела, на универсалистките претенции на римокатолическата църква. Реформацията променя светогледа на средновековния човек, неговото отношение към църквата, към обществото, към самия себе си. Заедно с Великите географски открития и европейската експанзия Реформацията бележи началото на модерната история.

Протестантската реформация слага край на духовното единство на Западна и Централна Европа. Там се налагат две изповедания, които дълго време си съперничат и още т самото начало се стига до въоръжени сблъсъци между техните привърженици – вътрешни и междудържавни. Шестнадесети век е век на голяма нестабилност и кризи, но това е и времето, когато се заражда едно общество. Реформацията има не само религиозна измерения, тя слага дълбок отпечатък върху европейските общества – в икономическо, морално, културно отношение. Самата история на континента получава ново направление.

От ХVІ век поради държавния и национален характер на църквата в страните, където се налагат като доминиращи реформираните църкви, протестантството става неотделимо от националното самосъзнание. В тюдоровска Англия реформираната църква става национална характеристика, а хабсбургска Испания, която възнамерява да възстанови покорството на англичаните пред Рим, става традиционен враг. Протестантската вяра става по-късно не само законово условие за заемане на престола (устройствения закон от 1707 г.), но и признак за гражданственост, за лоялност към държавата и нацията. Германските протестантски князе заявяват, че са определени от Провидението да защитават истинската вяра. Респективно в страните, останали верни на Римския престол, католицизмът също става свързан с националната идентичност (испанизмът се идентифицира с непримиримия католицизъм, верността към Рим е един от изразите на съпротивата на ирландците срещу английското господство, Франция е „най-голямата и вярна дъщеря на Църквата“, Полша е крепостният вал на католицизма срещу руското православие и т.н.).

Реформацията не разделя вярата и гражданствеността, а ги обединява. Тя се противопоставя на средновековния универсализъм, застъпван от Рим, и създава териториални, национални църкви. Религията става неприкрита форма на държавна политика на новите национални монархии, както в протестантските, така и в католическите страни. Религиозният фактор заема централно място във вътрешната политика и в междудържавните отношения в Европа и през следващите векове.

И след като Реформацията обхваща и се налага в значителна част от Централна и Северна Европа, континентът продължава да запазва християнския си облик. Но религиозният климат на континента се променя безвъзвратно и това е само началото. Християнството обаче се обогатява с нови характеристики и новото му тълкувание се оказва съзвучно и свързано с новите идеи, политически и икономически промени – схващането за личната вяра и автономност се свързва с идеята за индивидуалната свобода, в новите условия договорът с Бог повлиява върху постулата за обществения договор между управлявани и управляващи, доктрината за предопределението, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, тласка вярващите не към апатия и фанатизъм, а към активно обществено и стопанско поведение. Реформацията в историческа перспектива допринася за формирането на ново общество, основано на принципите на свободата и възможностите за реализация на личността. Разбира се, не става дума за непосредствено транслиране на постулатите на великите реформатори в съответните реалности. За някои тълкуватели въпросите за характера, формира и последствията на тези влияния, са отворени. Независимо от това Реформацията и нейните последици маркират началото на прехода към модерността.

Доц. д-р Румен Генов
Из сб. Реформацията  –   история и съвременни измерения.
Международна научна конференция.
Изд
. НБУ, 2007 г.





Гласувай:
7
0



1. nbrakalova - Поради ограниченото място, не ...
19.10.2017 22:09
Поради ограниченото място, не споделям използваната литература от автора.
цитирай
2. germantiger - ...
19.10.2017 23:34
Прочетох целия текст в постинга и тъй-като това е ббила тема далеч от преките ми интереси - беше ми полезно да науча хронологията и част от същността на тези процеси.

Придобих по-подредена и ясна картина на случващото се векове и блг за текста.
цитирай
3. nkf - Статията не е лоша, напълно в духа на ...
20.10.2017 12:21
Статията не е лоша, напълно в духа на секуларните апологети на реформацията. Не искам да кажа лоша дума за доцента написал този - иначе полезен - текст, но би било добре да се запознае с историята на църквата, решенията на съборите, каноните и тогава да дава такива "тежки" и генерални присъди спрямо римската църква. Да твърдиш, че ереста, заключена в съждението, че Библията трябва да бъде водеща, а не църквата, означава пълно незнание за смисъла от идването на Бог тук, на земята преди 2000 години и създадената от НЕГО именно църква. Освен това! Авторът добре казва, че реформацията има колосално значение за историята, но би следвало да каже, че именно реформацията - която безспорно е отстъпление от вярата /апостасия/- е майка на всички последвали я революции: английската; френската; болшевишката. Защо обаче се е случило така? Защо авторът не се задълбочи в темата и не проучи какви са религиозно-идеологическите корени на реформацията и дали те не се простират във времето далеч преди Уиклиф, Хус, Лутер и Калвин. Дали няма да открие връзката с радикални антихристиянски култове като катари, албигойци, патарени. Защо авторът не се запознае с Волтер, якобинците...? Или май не бива да се напуска добрия, скопен, академичен тон на добре напудренета полуистина /напудрена до неузнаваемост, впрочем/. Ами какви са резултатите от реформаторското "завръщане" към истинските и чисти корени на вярата? Факт е, че понастоящем протестантските държави са най-безбожните държави в Европа: швеция, холандия, естония, финландия, англия, където вече всяка форма на извращение е станала норма / хомосексуални бракове, партии на педофилите, инцести, евтаназия и т.н./. Е, някога е имало наистина добре действаща конгрегация на вярата, но те са "лоши", нали така? Лоши, зли католици, тормозещи добрите протестанти, които са и много напредничави. Да, ама не. Дяволите, дето и слугите им, дето рушат Европа, чрез унищожаването на вярата и църквата са вече много напреднали и обратът е невъзможен.
цитирай
4. batogo - !!!:))) Поздравления и благодарности за постинга, Бракабова!
20.10.2017 18:14
Много полезно четиво, което хвърля светлина върху много процеси, съпътстващи развитието на цивилизацията.
цитирай
5. nbrakalova - Към 3. nkf - Благодаря за вниманието към споделения материал
22.10.2017 10:08
Не може в един секуларен и атестичен свят да се пише по друг начин в едно официално държавно издание. В църковно или частно – може и се пише.

Въпреки респекта ми от обема на Вашите познания, смея да не се съглася по някои мисли от коментара Ви, звучащ ми по-скоро контрареформаторски. Моето убеждение е, че ако приема да придобия християнско мислене, би следвало то да се повлиява, основава и аргументира от неговия източник – Библията. Схематично казано, каквито и претенции да има една официална или неофициална църковна институция, ако тя няма корените си в Библията, ако некоректно говори „извън закона и свидетелството“, и „според това слово,…“ (Исая 8:20), то не би следвало да й отдам доверието си, независимо от претенциите й за авторитет. За делата й – да не говорим. Преданията са опитности и история, но не могат да бъдат основание за християнска вяра. Тя, християнската вяра, трябва да се корени в Библията и да се довери на институция, вярна на нейните принципи, а не само на самочувствието и авторитета на която и да е религиозна институция. Явно, стоя на протестски позиции по отношение на това изискване, както и по това, че не приемам да бъда „командвана“ от държавни или религиозни институции в моя морален и верски избор.

С „… именно реформацията - която безспорно е отстъпление от вярата /апостасия/- е майка на всички последвали я революции: английската; френската; болшевишката.“ - също ми е трудно да се съглася, именно поради познаване политиката на Римо-католическата институция във вековете назад, а и в настояще време. Особено за част от събитията, довели до Френската революция, вина опеделено има амбициозната политика на Римо-католическата система, дори не само поради пролетите потоци предреформаторска и реформаторска кръв. Политическите и финансови интереси на прелатите и понтифекса, подкрепени от интересите и страховете на подведения крал не можеха да не разклатят вярата на хората и да не рефлектират върху зараждащи се бъдещи процеси. . Прегърнали политическите интереси на други заинтересовани хора, заедно със религиозната система голямата част от французите отхвърлиха Бога, отдавайки се на страстите на отмъщението, омраза, въобразявайки си, че са прегърнали „разума“ и „свободата“. Интересите на новите им светски водачи (безпрецедентно и до днес обявили със закон, че няма Бог), бяха също властта и парите. Този път (на мястото на еретиците, заедно с избрания от Божието провидение водач на реформацията във Франция - Луи дьо Беркен, "храбър и изтънчен рицар") несправедливо се проля кръвта на многобройни католически свещеници и вярващи. Франция потъна в духовна тъмнина и икономически упадък. А факелът на Реформацията бе предаден на Германия в лицето на скромния монах Лутер, който, привидно сам, се изправи срещу неправдите на църковната система, на която се бе посветил.

Съвременните процеси не само в страните от северна Европа се дължат не на рефроматорското протестантството, а на правото на избор на деградиралото човешко естество да отхвърля реформи за преобразяването си. Това са процеси по-скоро дошли и развили се в резултат от отхвърляне във времето на принципите на протестантизма. Факт е обаче, че същите тези народи, верни в ранния си протестантски период, изградиха проспериращи и замогващи се общества.

Грешката в Библейската, както и в християнската история се дължат на следване на общоприетите разбирания в съответното време, а не на Библията.Като пример, облегнати на своите мечтани очаквания въз основа на приетите тогавашни разбирания за Месия, станаха причина Той да бъде отхвърлен, заедно с ясните пророчества за Него. Дори самите му ученици Го възприемаха през призната на тогавашните разбирания и очаквания.

Мисленето ни е различно, защото основата, върху която го изграждаме, е различна. Вие като че ли се основавате повече на официалната църковна традиция и историята й, докато реформаторите (както и на хора като мен) стоят на основата на Библията.
цитирай
6. nbrakalova - Към 2. germantiger - ... и 4. batogo - ...
22.10.2017 10:11
germantiger написа:
Прочетох целия текст в постинга и тъй-като това е ббила тема далеч от преките ми интереси - беше ми полезно да науча хронологията и част от същността на тези процеси.

Придобих по-подредена и ясна картина на случващото се векове и блг за текста.


Наистина, моята желание е преди всичко инфомираност. Моята цел е, не да убедя, а да свидетелствам.
Благодаря за проявения интерес.
цитирай
7. nkf - Ако в един секуларен атеистичен ...
22.10.2017 16:21
Ако в един секуларен атеистичен свят не може да се пише по друг начин, то значи той е обречен и писането, само по себе си е напразно. Ако авторът на текста го е страх да пише по друг начин, то значи се примирява с полуистини и направо казано - лъжи. Ако обаче не го е страх, а не знае, и все пак пише с претенция за авторитетност, то не мисля, че и в този случай може да бъде оправдан. Вие казвате, че се опирате на Библията в своето мислене? Добре, НО Библията е консистенция от два Завета - Стар и Нов: Сам Исус казва, че пророците и Законът са ДО ЙОАН /предтеча/, сиреч Старият Завет съдържа какво? - Ами преди всичко пророчества за Идването на Бог тук на земята; законът, който е на практика погълнат от двете заповеди на Исус, които Той дава. Така Старият Завет е за сведение, той съдържа данни за нещо вече случило се. Разбира се - в добавка - С.З. съдържа исторически данни за Сътворението, предпотопния свят, следпотопния, образуването на народите, земите и т.н.. Обаче Християнската вяра лежи на Исусовото Благовестие, а то е отразено и предадено предимно в Евагелието /4-те синоптични/ и останалата част от Новия Завет /Деяния на Апостолите, послания, Откровението на Св. Йоан Богослов/. Следователно Н.З е ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ. И какво казва сам Исус там? Нима САМ не утвърждава тайнството "Свето Причастие" на тайната вечеря, където казва, че хлябът и виното са неговата плът и кръв, преосъществяващи се под действието на Свети Дух? Нима не го казва!? Казва го и още как! Но реформаторите, видиш ли, решават, че това било нещо си там, само символично, нищо повече, пренебрегвайки думите на Този, в когото уж вярват, и заради, когото се наемат да рушат и атакуват църквата. После, нима Исус не казва на Апостол Петър :" Петре, паси овците ми"!? Казва го, и е записано в Евангелието. А кой е Петър? Ученик на Исус, познавал го ЛИЧНО, станал свидетел на всички чудеса; Епископ на Антиохия и след това на Рим, пръв Папа де факто. Същият Петър на когото Исус възложи ръцете си и каза "На тази скала
цитирай
8. nkf - съградя църквата си и портите адови ...
22.10.2017 16:37
съградя църквата си и портите адови няма да надделеят". Впрочем, "Петър" означава и "Скала"/"Камък". А нима Исус не каза, че този, който гради дом върху пясъци, водата ще го отнесе? И нима не бяха достатъчни само някакви си 400 години за да отнесе времето фалшивите псевдоцъркви на еретиците, които наистина отстъпиха от Евангелието и от вярата. Кой им даде право на протестантите да отменят тайнствата, които са дадени за да може да бъде призоваван Свети дух в полза на хората? Нима тайнството свещенство отново не бе установено от Исус? Нима тайството изповед и опрощение също не бяха установени от него? Та нали Именно Исус каза на Апостолите си :" На когото простите - простите, на когото задържите греховете - задържите". Да, ама според протестантите, тя работата не била така, по-иначе била - те ги разбира ли - лутеровци, калвиновци и т.н. - по-добре работите. Тук за съборите и преданието, дори няма да повдигам въпроса, еретиците - антихристи Евангелието не зачитат, думите Исусови, че някакви си събори. Хайде холан. Вие не можете да видите връзката между реформацията и болшевишката революция, както и сегашното жалко морално падение /особено в протестантския север/, просто защото не стхе наясно със силите, които предизвикаха реформацията и които стоят зад всяко едно от големите събития, които последваха след това. Реформацията имаше една единствена цел: да разбие църквата, да внесе хаос в догмата /а тя, догмата, е рамката на Евангелието и синтез на вярата/ и да създаде една психологическа обществена нагласа, която да тласне съзнанието на хората по пътя на грубия секуларизъм и съответно- невежество. И успя. Да ви кажа ли къде са корените на реформацията? Аз ви казах, но ще ви повторя - в катаро-богомилската-албигойско-патаренска дуална религия, която е радикално антихристиянска, макар и привидно да да използва някои текстове от Н.З. ида се завоалира с евангелска реторика. Изучете тези ереси и ще видите там досущ същи разбирания като при калви и лутер; пък и няма как и да
цитирай
9. nkf - види и социалистическата идеол...
22.10.2017 16:51
види и социалистическата идеология, и маркс. Вижте Василид, Карпократ, Валентин, Маркион Синопски и т.н., ще ви се изяснят много неща. А ако се заровите в античните езически култове, вярвания, поклонения /осъдени в Библията недвусмислено като дяволопоклонство/ ще видите пък от къде дуализма черпи своите религиозни учения и философия. И хайде да спрем с безмислицата и марксистка лъжа за "потозите кръв" проляти от черквата. Ако ще се замеряме с такива аргументи по-добре да не разговаряме изобщо, защото аз мога да изтъкна с аргумент и основание водопадите от кръв проляти от еретиците - протестанти и техните духовни наследници - комунистите! Впрочем, още нещо - вие като твърдите, че се опирате на Библията, спазвате ли дословно Мойсеевия закон, ама целия, щото нарушението на едно правило - е нарушение на целия закон? Но нали сте наясно, че Законът не е само Декалога? При хипотеза, че го спазвате, то в най-добрия случай ще бъдете добра еврейка, но не и Християнка. Апропо, според Законът свет ден е Събота. Знаете ли, че калвинистката ерес е създала повече комунисти и атеисти, отколкото маркс и цялата болшевишка пропаганда? Е, такъв е резултатът на прехвалената ви реформация: атеизъм, хомосексуални бракове /извършвани от жени "свещеници" в лутеранските и англикански "църкви" и кой знае още какви/ комунизъм и консумеризъм плюс вулгарен, примитивен секуларизъм, довел до вторично оварваряване на обществото. И да, лично аз се придържам към Исусовата църква - ромо-католическата. Ако нещо не е ясно - мога и още по-подробно да го обясня.
цитирай
10. nbrakalova - Към 7., 8., 9. nkf
24.10.2017 22:01
Светът наистина се е самообрекъл, но писането не е напразно, защото, съзнателно или не, не всички се вписват в този свят, не за всички той е техния свят. Освен това спасителният план би се задействал дори за един човек.

За автора и от негово име не мога да говоря, но той си е направил труда да предложи анализ според това, което знае, което е осмислил и до което е имал достъп.

Старият и Новият завет се допълва, като всеки от тях обяснява другия. Старият завет говори за Обещания Изкупител и за неща, които ще се изпълнят в бъдеще. А Новият завет доизяснява неща и пророчества от Стария завет. Не мога да си спомня в момента къде пише, че пророците и Законът са до Йоан?. Благовестието за Исус е дадено още в Битие 3:14, 15 – „Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си. ЩЕ ПОСТАВЯ И ВРАЖДА МЕЖДУ ТЕБЕ И ЖЕНАТА И МЕЖДУ ТВОЕТО ПОТОМСТВО И НЕЙНОТО ПОТОМСТВО; ТО ЩЕ ТИ НАРАНИ ГЛАВАТА, А ТИ ЩЕ МУ НАРАНИШ ПЕТАТА.“ От този момент се очаква Човекът, чиято кръв ще бъде гаранция за оправдание и възстановяване на отношенията с Бога, както и статуса на човека като управител на тази планета.

Исус концентрира 10-те заповеди в две, както и декалогът е в две части – първите четири визират отношението на човека към бога, а вторите шест визират отношението на човека към съчовека му, – като в Лука 10:27 исус ги синтезира пред „богатия младеж“ в едно изречение: „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си".

В горницата Исус и учениците Му участваха за последен път в пасхата, тъй като на кръста символът се срещна със своя Първообраз, с реалната жертва на Христос, Който проля кръвта си „веднъж за винаги“ (Римляни 6:10). Затова с кръстната смърт на Христос и раздирането на завесата, отделяща и скриваща Светая от Светая светих, отпаднаха т.нар. сянков закон, чиито служби символизираха бъдещата Христова жертва. Във втората част от вечерята Исус постанови Господната вечеря с обряда на смирението (умиването на нозете – Йоан 13:1-17), след който раздаде хляб, символ на Неговото „тяло което за вас се дава“ и после чашата, която символизира „новият завет в Моята кръв, която за вас се пролива“. Това (съ)причастие-възпоменание на Неговата жертва и Новия завет, подпечатан с Неговата кръв, е спомен както за Неговата кръстна заместническа смърт, така и като обещание за Второто му идване, „защото ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата, докато не дойде Божието царство“.

Не приемам, че Петър е скалата, върху която Христос е съградил църквата си. В контекста на Матей 16 глава (както и в контекста на цялата Библия) Христос обещава да съгради църквата Си върху изповяданата от Петър и другите ученици истина, че Исус е Христос, Синът на живия Бог (ст. 16; сравни Деян. 2:14-26). Т.е. Христос ще издигне църквата Си върху ЗДРАВАТА ИЗПОВЕД на Петър.
1. Исус Христос е Скалата, първата и велика основа на църквата (1 Кор. 3:11). Петър заявява в първото си послание, че Христос е „жив камък… крайъгълен камък, избран, скъпоценен… камъкът, който отхвърлиха зидарите (1 Петр. 2:4,6,7). В същото време апостолът и всички други християни са живи камъни, които стават част от конструкцията на духовния дом, съграждан от Бога (1 Пет. 2:5).
2. Никъде в Библията не се твърди, че Петър ще бъде върховният и непогрешим авторитет, поставен над всички ученици. Нито пък се казва, че той трябва да има непогрешими приемници, които ще представят Христос и ще служат официално като глава на църквата.

Никой нищо не отнема – свързва се…
ИЛИ ПЕТЪР, ИЛИ ХРИСТОС
„[…] Исус постави втори въпрос, отнасящ се до самите ученици: “Но според както вие казвате, кой съм Аз?” Петър отговори: „Ти си Христос, Син на живия Бог.” […] Исус отговори на Петър с думите: “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата.”
Истината, която Петър изповяда, е основата на вярата на всеки вярващ. Тя бе онова, което самият Христос бе нарекъл вечен живот.
[…] Исус продължи: “Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква, и портите на ада няма да й надделеят.” Думата Петър означава камък – търкалящ се камък. Петър не бе канарата, върху която се основа църквата. Портите на ада му надделяха, когато той се отрече от своя Господ с клетви. Църквата се изгради върху Този, на Когото портите на ада не можеха “да надделеят”.
Векове преди идването на Спасителя Мойсей бе посочил Канарата на Израилевото спасение. Псалмистът бе възпявал Канарата на своята сила. Исая бе писал: “Ето, полагам в Сион за основа Камък отбран, скъпоценен, крайъгълен, за твърда основа” (Второзак. 32:4; Пс. 62:7; Исая 28:16). А самият Петър, пишейки по Божие вдъхновение, прилага това пророчество за Исус: “- ако сте опитали, “че Господ е благ”. “При когото, идвайки като при жив камък от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие като живи камъни се съграждате в духовен дом-“ (1Петрово 2:3-5).
“Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос” 1Кор. 3:11). “- на тая канара – каза Исус – ще съградя Моята църква.” В присъствието на Бога и всички небесни същества, в присъствието на невидимите сили на ада Христос основа църквата Си върху живата Канара. Тази Канара е Той – Неговото тяло, сломено и наранено за нас. На изградената върху тази основа църква “портите на ада няма да й надделеят”.
Колко слаба изглеждаше църквата, когато Христос изговори тези думи! Имаше само шепа вярващи, срещу които щеше да бъде насочена силата на всички демони и зли хора. И все пак Христовите последователи не трябваше да се страхуват. Съградени върху Канарата на тяхната сила, те не можеха да бъдат победени.
В продължение на шест хиляди години вярата е градила върху Христос. В продължение на шест хиляди години реките и бурите на сатанинската ярост са връхлитали върху Канарата на нашето спасение, но тя остава непоклатима.
Петър изрази истината, която е основата на вярата на църквата. Сега Исус го почете като представител на цялото тяло от вярващи. Той каза: “Ще ти дам ключовете на небесното царство и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето.”
“Ключовете на небесното царство” са Христовите слова. Всички думи на Свещеното писание са Негови и са включени в този израз. Тези думи имат силата да отварят и да затварят небето. Те обявяват условията, при които хората са приети или отхвърлени. Така делото на проповядващите Божието слово е ухание от живот за живот или от смърт за смърт. Тяхната мисия има резултати за вечността.
Спасителят не повери евангелското дело лично на Петър. По-късно Той повтори изречените към Петър думи, като ги адресира направо към църквата. Същата мисъл Той подчерта и на дванадесетте апостоли като представители на тялото от вярващи. Ако Исус бе дал на някого от учениците по-специална власт над другите, между тях нямаше да има така често препирни кой да бъде най-голям. Щяха да се подчинят на желанието на Учителя и да почитат избрания от Него ученик.
Вместо да определи един като глава на всички, Христос каза на учениците Си: “Но вие недейте се нарича учители.” “Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият наставник – Христос” (Матей 23:8,10).
“- глава на всеки мъж е Христос.” Бог, Който подчини всичко под нозете на Христос, “постави Го да бъде глава над всичко за църквата, която е Негово тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълнява всичко във всички” (1Кор. 11:3; Еф. 1:22,23). Църквата е съградена върху Христос като неин основател. Тя трябва да Му се покорява като неин глава. Не бива да разчита на човек, нито да бъде контролирана от човек. Мнозина мислят, че повереният пост, който заемат в църквата, им дава правото да диктуват какво да вярват и да вършат другите. Такова право Бог не одобрява. Спасителят заявява: “А вие всички сте братя” (Матей 23:8). Всички са изложени на изкушение и са склонни да грешат. Не можем да разчитаме на ръководството на никакъв човек. Канарата на вярата е живото присъствие на Христос в църквата. На нея могат да разчитат и най-слабите. А тези, които се смятат за най-силни, ще се окаже, че са най-слабите, ако Христос не стане тяхната сила. “Проклет да бъде оня човек, който се уповава на човека и прави плътта своя мишца.” Господ “е Канара; делата Му са съвършени”. “Блажени са всички, които се надяват на Него!” (Еремия 17:5; Второзак. 32:4; Пс. 2:12)."

***

А там където има „потоците кръв“, там не е Христовия дух, а подвеждане, заблуда, фанатизъм, амбиция...
Безспорно, според Закона - Съботата е Божият свят ден за общуване с Него и печата на творческата Му мощ...

Без да влизам в повече детайли

Категорично не съм съгласна с идеята, че революциите и атеизмът са последица от реформаторския протестантизъм. Ренесансът, просвещението, т. нар. свободимислие и пр., дори вярата, са повлияни по-скоро от възстановяване интереса на интелектуалния религиозен елит към гръцката и римска култура и изкуство и широкото им навлизане в европейското мислене и философия. И то далеч не само по отношение учението за безсмъртието на душата.

Не съм против, нито имам намерение, да променям ничии верски убеждения (а и каквито и да било други). Споделям неща, които ми харесват, или, които не ми харесват. Моята цел е преди всичко информативна, нямам право на друга. Против съм обаче да се приспособява Библията към различни религиозни и нравствени постановки, както и да се налагат те чрез авторитета на държавни или религиозни институции. В този смисъл никъде не говоря за католици, става дума за институция, обединяваща религиозна и политическа власт, чрез която да се налага над съвестта на отделната личност по въпросите на вярата. Между другото още от старозаветни библейски времена реформаторите не са били приемани радушно и често са били не само подигравани, но и убивани, защото в светлината на Словото са се противопоставяли срещу общоприетото мислене, повлиявано от политическо мислене, интереси или философско виждане.

Християнин се става с кръст, а не с меч.

Както утвърждаването на Реформацията рефлектира в новото време върху вяра, култура, наука, социален и икономически живот и пр., така отпадането на протестантизма и решителното възстановяване авторитета на Римо-католическата институция ще има своите последици в съвременния свят.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 580093
Постинги: 207
Коментари: 959
Гласове: 3462
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31